Ще споделя с вас нещо малко, но за един грамаден талант. Много от приятелите ми до днес не знаят, че Златю Бояджиев ми е прадядо. Защото с чужд талант не се парадира. Защото единственото нещо, с което бих могла да се гордея е факта, че тази кръв тече във вените ми. И че съм потомство на един силен и грамаден дух и характер.
Златю Бояджиев, най-голямото от 5 деца, роден на 22 октомври преди 117 години, в село Брезово. По някакво напълно случайно стечение на обстоятелствата, също съм родена на 22 октомври. За съжаление си останах само с това съвпадение, защото отношение към изкуството определено имам, но ако трябва да нарисувам две успоредни прави, дядо ми вероятно започва да се върти в гроба. Баща му, Георги, бил санитар на фронта по време на три войни. След последната се върнал оглушал с едното ухо и орден за храброст. Неговият баща – Златю (дядото на художника), държал бояджийска работилница, единствена в околията. Ето откъде дошло и фамилното име на Бояджиевия род. Не с това бил прочут старият Златю, а със скандалджийския си и суров нрав, както и с това, че влизал с коня си в пивницата. (Честно казано, това обяснява поне някаква част от налудничавия ми нрав)
Преди да осъществи мечтата си да рисува, младият Златю пробвал няколко различни занимания, едно от които било работата като пощальон. Още през първия си работен ден се наложило да занесе телеграма за смърт и ставайки свидетел на реакцията на близките, завинаги се отказал от раздаването на поща. По-късно завършва Художествената академия в София и отдава целия си живот на рисуването. Любовта си към българското пренасял почти във всяка картина. Съпругата му разказвала (моята любима прабаба Цена, на която е кръстена мама), че седял да рисува на „Монмартър“, но на платното изобразявал родното си село Брезово, или Пловдив (където живял през почти целия си съзнателен живот). Обичал да води вкъщи всякакви хора – клошари, актриси, балерини, певци, цигани (много обичал циганите, които му напомняли за родното Брезово), и ги рисувал. В ателието си не допускал никой, освен моделите и малката си внучка (която веднъж издебнала дядо си, който не бил в ателието за няколко минути и дорисувала косата на жената от портрета на статива). Понякога разменял картина за сирене, или за шоколад. Много обичал хората да се радват на платната му. През 51 година получава тежък инсулт, в резултат на който дясната му ръка е напълно парализирана, засегнат е говорът му, както и десният крак. Бил човек с изключително силен дух и не само, че не изоставил любовта на живота си, а напротив. Научил се да рисува с лявата ръка и някои от най-емблематичните му творби са от така наречения втори период. Картината „Баташкото клане“ е единствената, която е започнал през първия и завършва през втория си творчески период. Често изчезвал от вкъщи. Взимал статив, бои, фотоапарат и не се прибирал със седмици. Семейството получавало телеграми: „В Бургас съм. Рисувам. Добре съм.“. 
Един път разказал на жена си, как преди тя да се появи в живота му, харесал някаква девойка и я поканил на среща. Завел я на разходка с лодка по река Марица. Сядайки в лодката, той видял комбинезона й, който бил мръсен, посивял. Така тая любов останала несподелена и удавена във водите на пълноводната по онова време, река Марица. Благодарение на тоя комбинезон, в живота му се появила единствената му съпруга – Цветана. Тук ще отворя поредната скоба. Когато бях в първи клас, същата тази негова съпруга – баба Цена, живееше с мен и майка ми. Някои от вас знаят, други – не, че по онова време (87 или 88-ма година) имаше режим на тока. Докато чакахме мама да се върне от работа, често нямаше ток. Стъмваше се рано, защото сезонът беше такъв. Баба Цена запалваше свещ, лягах в скута ѝ и ми разказваше за живота ѝ със Златю. Така научавах много за него. За това какво харесва, какво не харесва, за борбите му и за силната му воля.
До сетния си дъх рисувал. Целият му живот били платната, боите, ателието, фотоапарата. И точно тази любов към рисуването, го накарала да живее 24 пълноценни години, въпреки проклетата болест. Болестта, която го превърнала в гений.
Написаното е нищо в сравнение с целия този огромен Човек и живот.
Ще разказвам още – каквото знам и каквото помня от разказите на моите прабаба, баба и майка. Защото, за съжаление се раждам точно четири години, след като Златю наблюдава лудостта на днешния живот от друго място.
