Преди известно време помолих Галя да напише текст за разликата между Прайд и Парад. Защо ли? Защото ми писна около себе си често да дочувам за „парада на гейовете“. И все съм опитвала да разяснявам, че между Парад и Прайд има съществена разлика. И все пак за всички, които все още се чудят кое и какво е, ето го текста на Галя. Започва само след малко. След няколко мои мисли по тази така раздъвквана тема.
Чета го аз тоя текст, в точно тази 22-ромайска, неделна утрин и не мога да осмисля част от него. И по-точно тази част: „Чувството, че и ние като вас, имаме място на този свят. Не ни го отнемайте.“
Кои сте Вие и кои сме Ние? Защо в тоя век, все още съществува такова разделение между Човеци? И кой и на кого, какво, по дяволите иска да отнеме? Викам си: „На кого изобщо му хрумва да отнема нещо невидимо от някого?“ И в опит за мисъл си давам сметка, че в моя живот, в моя балон и мой свят, хората са достатъчно толерантни, добре познават смисъла на думата емпатия и тези, на които държа изобщо не се интересуват от това кой си слага перо в задника (често – самата аз), кой с кого или пък с колко наведнъж спи, кой с кого и защо се е развел или разделил… и изобщо… Хората около мен не надничат под завивките на останалите. И никой не е опитвал да отнеме нищо от никого. Нито физически, нито емоционално. И започвам да благодаря за балона, който съм надувала с години и в който живея…
Не, не съм глупачка, нито някакъв идеалист – безумец. Добре познавам хората. Добре познавам света. Очаквам всичко от всеки. Просто мисля, че е адски глупаво във време, в което вече летим екскурзионно едва ли не до други планети, все още да се делим на бели, черни, гей, хетеро, бедни, богати. В един идеален свят, това не бе било възможно. И все пак, живеем и във време на войни. И вместо да се обединяваме, сме „принудени“ да си обясняваме какво е „Прайд“ и защо светът има нужда от него, дявол го взел! Нима всеки човек няма правото да изразява себе си както намери за добре? Стига да не вреди на останалите… Има хора, които изразяват себе си чрез агресия, чрез побоища, чрез убийства. И наистина ли слагаме участниците в Прайда до тях? Наистина ли сме такива коне с капаци и наистина ли не можем да погледнем отвъд собствените си предразсъдъци? Наистина ли не можем да се надскочим и ни „пречи“ Прайда?! Щото любовта е Любов. Тя няма пол или цвят. Или я има, или не!
Подозирам, че ще скочат „моралистите“. И тези, които най-често крият тайните си под юргана. Подозирам, че ще скочат и „мъжкарите“. И тези, които най-често малтретират жените си или пък по-слабите от тях. Ей така, щото могат. Подозирам, че ще скочат всички, които не са способни да разберат. И тези, които отказват да приемат, че има неща извън техния контрол, вкус или решения.
Вероятно този текст няма да промени начина ви на мислене. Ама нищо. Поне го прочетете. Пък може и да поспорим след това!
Парадът на Прайдовете от Галя Петкова
Преди време, поиска да напиша какво мисля за Прайд. И тъй като наближава, реших да напиша два реда.
Често, за да не кажа през цялото време, хората които не подкрепят Прайда, го наричат парад. Подозирам, че не могат да си представят, че пъстри хора, излезли на улицата – усмихнати, всъщност протестират. Не разбират, че Прайд е протест. Протест срещу отхвърлянето. Протест срещу неприемането. Протест срещу отричането.
Да, мили хора, ние сме тук. Съществуваме. Съществуваме не само около Прайда. Тук сме през цялото време. Колкото и да е трудно да го приемете. Ако само за миг си дадете сметка, че ние не правим избор, може би ще ви стане по-лесно да осъзнаете наличието на гей хора на тази планета. Аз не съм избрала да бъде гей, както ти не си избрал да бъдеш хетеро. Така сме родени. С конкретни нужди и предпочитания. Ти ще започнеш ли да харесваш същия пол, защото на мен не ми харесва? Не. Защо тогава очакваш от мен да го правя?
През цялото време си задавах въпроса, кое ни прави толкова различни, след като изначално сме еднакви. И знаете ли до какъв извод стигнах?
Основната разлика е в чувството за принадлежност.
Когато в едно семейство се роди гей човек, се случва следното. Ражда се бебе. Не се ражда гей бебе. Бебето започва да расте и се превръща в дете. Не гей дете, а просто дете. В момента, в който детето осъзнае, че е различно, губи чувството си за принадлежност. Най-важното условие едно дете да расте здраво и щастливо е нуждата му да принадлежи. Защото принадлежността дава сигурност. Когато загубиш чувството си за принадлежност, губиш почва под краката си. Губиш основата. Започваш да живееш в плаващи пясъци. Лошото е, че на тази възраст не знаем какво се случва. Знаем само, че нещо не е наред, но не знаем какво. И докато се усетим, започваме да компенсираме по най-различни начини. Някои стават агресивни, други затворени, трети се самоубиват. Всеки, поединично, намира начин да се справи…или не. Усещането за несигурност е най-непосилното чувство, през което едно дете може да мине. Знаеш ли защо? Защото то не просто минава, то остава там. Заклещено между себе си. Между онова, което се иска от него и това, което всъщност е. И не разбира защо? Защо трябва да прави противоестествени за него неща? Защо трябва да се крие?
По дяволите, ние дори не осъзнаваме, че започваме да се срамуваме. Без повод. Без причина. Просто срам. Дълбок, унищожителен срам. Знаете ли, че още с раждането си един гей човек активира четири от петте травми? Четири. От раз.
Отличници! Травмите са пет, ние се раждаме с четири. Нещо като шестица от тотото, ама не точно. Не получаваш голямата награда в началото на живота си….или получаваш, зависи от гледната точка. Плащаме висока цена за всеки миг от съществуването си. Цена, която си струва, поне за мен.
А наградата, която получаваме се нарича СВОБОДА. Свободата да бъдеш себе си. Такъв, какъвто си. Без драма, без суета. В същността си сме еднакви. Ние наистина не искаме много. Искаме да принадлежим. Това, което ни дава Прайд, е усещането за принадлежност. Чувството, че и ние като вас, имаме място на този свят. Не ни го отнемайте. Ние не сме по-добри от вас. И вие не сте по-добри от нас. Просто сте повече.
