https://www.youtube.com/watch?v=s6HB5nMtqT4
Днес искам да си припомня някои от причините, заради които ни напускат мъжете. Не мъжете, за които би било удобно да говорим – страхливците, безотговорните и онези, които не ги е грижа. А свестните, на които стопяваме лагерите просто щото можем. НИЕ. Предполагам, че ще завали върху ми и затова ще напиша – не съм на ничия страна, а просто обективна. И нямам предвид безнадеждните и крайни случаи а тези, които са попаднали в онзи сив коловоз, от който можем да излезем, ако имаме желание и потърсим начин.
Днес искам да си припомня каква не съм и в каква никога не бих искала да се превърна. Искам да мога да си прочитам текста и да си удрям по два шамара от време на време, когато ми падне пердето щото ми е дошъл цикъла, например.
Следващите редове няма да харесат на много от вас. Защото ще се припознаете. Сигурно не във всичко написано, сигурно само в някаква част. Но това не е успокоително хапче. На ваше място бих се фокусирала не какво от написаното не съм, а точно обратното. Бих се фокусирала върху моята част от неможенето. Върху моите негативи. Ясно е за всички, че във връзките всичко е двупосочно. Е, днес ще пиша само за едната посока. Но всичко написано не означава: „Не се обичайте“, а точно обратното!
Най-лесно е да лепнем 8, 10, 15 етикета на партньора си и да се успокоим, че този до нас е умел жонгльор, който подхвърля чувства и сърца във всички посоки. Не че няма такива случаи. Не че няма всякакви случаи. Но днес ще пиша за жените. Не за всички жени, щото не обичам да слагам хората под общ знаменател. Всичко написано се отнася за част от човечеството.
Започвам с това, че разделението на мъже и жени само по себе си не го харесвам. Смятам го за нечестно. Не мисля, че Формула 1, например е интересно състезание само за мъжете. Не казвам, че не сме различни, нито че не разсъждаваме по различен начин. Нито че интерпретацията ни върху една и съща ситуация не е различна. Напротив. Това са неоспорими факти. Но имам съвсем друго предвид. Както изневеряват мъжете, така изневеряват и жените. Тук някой ще побърза да ме прекъсне: „По статистика мъжете изневеряват повече“ или пък: „Мъжете го правят за спорта, а жените влагат чувства“, или „Щом някой е изневерил, значи нещо у дома не е наред“. За изневерите има цяла огромна глава, която ще раздъвча по-нататък. Сега ще се позова на факти. Изневерява и единият, и другият пол. Колкото изневеряват мъжете, толкова изневеряваме и жените. Кофти характери има и от двата пола. Агресори има и от двата пола. Използвачи – също. И за протокола – не само жени страдат от логорея. С две думи, не са мъжете най-черните овце. Всеки има своите различни страни и лица, независимо от пола.
Тоя живот не е състезание с партньора, нито го живеем с целта да влезем в нечия статистика или класация за най-големи любови. Не е надпревара кой да е отгоре (и то не в добрия смисъл). Колкото сме различни, толкова сме и еднакви. Защото сме хора. Човеци. И грешим. Всички до един.
Чудя се защо е тоя болен стремеж да бъдем единствени и специални. За кого и за какво? Защо егото ни всъщност се извисява толкова високо над любовта, че ако се опитаме да го приземим ще се наложи да изкараме бърз курс за пилоти. Защо толкова дреболии са на всяка цена? Защо толкова често ровим в миналото на хората до нас с идеята да го затрием? Не са ли всички бивши жени част от причината мъжете ни да са толкова прекрасни и да сме избрали точно тях? Защо непременно трябва да мразим тази или тези преди нас? Що за порнография и низост е опита да забраниш на партньора си да комуникира с някого от миналото? За какво ни е чехльо, който не умее да взима решения сам? За какво ни е да сме с някой, на когото диктуваме какво да прави? Защо се правим на майки на мъжете ни? Що за абсурд са опитите да забраним на мъжа до нас да практикува хобитата си или да излиза с приятели? Що за нелепост е да опитаме да забраним на партньора си да комуникира с хора, които ние не харесваме? Защо искаме да превърнем мъжеството в унижение? След като сме харесали някой уж такъв, какъвто е, защо съвсем скоро започва да ни пречи като камъче в обувката? Добре ли ще се чувстваме до някакво подобие на мъж, на което не позволяваме да има мнение?
Ще ви споделя какво си мисля. Не искам до себе си човек, който мога да водя за носа. Не искам дори да помислям, че някога съществото ми ще има нужда да направи подобно нещо. Не искам дори да помислям, че бих забранила нещо, каквото и да е то. Никога не бих опитала да наруша правото на човека до мен да се разтовари по неговия си начин. Дали ще играе футбол, карти, дали ще гледа телевизия, ще чете книга, ще се види с приятели или просто ще поиска да е сам… Ако не се чувствам добре или нещо в действията му ме наранява или натъжава, ще му кажа. Ако усещам, че прекалява с нещо (според моите разбирания) ще му кажа. Ако ми липсва това пусто внимание, ще му кажа. Няма да чакам да се сети сам и да изпадна в истерия, че не се е сетил. Няма да крещя след месеци или години трупане на отрова и негативни емоции, а ще говоря веднага. И няма да отмъщавам за нищо. Само по себе си любовното отмъщение не съществува. Защо понякога имаме нужда да отмъстим за изневяра, например? Ще попитам – стана ли ви по-добре след като преспахте с друг? Отмъстихте ли на любимия си? Или по-скоро наранихте себе си още по-дълбоко? Ще споделя, че на мен не ми стана по-добре и емоциите, които ме връхлетяха ми показаха само едно – че отмъщението не работи. И че никога повече не бих причинила на себе си такава тежка глупост. Разбира се, че не съм стигнала до тоя извод чрез някакви висши сили, които ми пращат космически послания. Разбира се, че знам това от опит и поредно грамаданско трошене на глава.
В главата ми като гъби поникват купища въпроси…
Защо толкова често нарушаваме уговорките и правилата, с които сме се съгласили в началото. Ще ви кажа. Защото когато сме застреляни от Купидон не мислим за последствията. Мислим си, че можем да изпълним всичко. А не можем! Но не сме честни от самото начало дори със себе си. Ще ви дам пример. Срещат се мъж и жена. Той съвсем откровено обяснява, че е полигамен (каквито по природа сме всички, колкото и да опитваме да отричаме) и в тоя момент егото и честта ни се посмачкват. Но даваме вид на широко скроени и лъжем най-вече собствената си съвест, че това не е проблем. А то най-често е. Но мълчим и се мъчим. И след време трупане изригваме като Везувий. За съжаление единственото, което постигаме с подобно поведение е да стопим и изпепелим всичко изградено до момента, каквото и да е то. Затова е хубаво да се говори в началото. Или да се говори изобщо. Не да се крещи. Не да се драматизира. Бих обяснила, че съм надценила способността си да се прескачам или че са се появили чувства, които пречат връзката да продължи в такъв формат. И след това бих направила своите избори. И заживяла спокойно с тях и със себе си.
Всички знаем как започват повечето връзки. Влажни погледи, хиляди вълнения, пеперуди в главата, секс по 28 часа в денонощието, купища обещания, старание и от двете страни, желание да се докажеш и сваляне на всички звезди в краката на любимия. Спомняте ли си как се приготвяхте за първите си срещи? Онова лутане измежду дрехите, „спешните“ посещения при козметици, фризьори, въртенето като пумпал пред огледалото, преобличане по 10 пъти в минута… Спомняте ли си гладките си, изкъпани и намазани с крем кожи, сресаните си коси, гримираните си лица и прилежно лакирани нокти? Спомняте ли си изтръпналото слизане по стълбите и как треперят ръцете ви докато отваряте вратата?
За всички е ясно, че тази химия отминава. Обаче не разбирам защо в момента, в който част от пеперудите изпеят песента си спираме да се грижим както за външния си вид, така и за онова вътре в нас, от което зависи животът на пламъчето. Защо краката ни започват да боцкат, защо вече няма значение дали сме с измити коси, защо спираме да се гримираме, защо спираме да ходим на фитнес, защо как сме облечени спира да има значение? Защо все по-често спираме да забелязваме, че ей тук май един нокът се е счупил? Да не говорим какво се случва, когато се роди дете! Защо се превръщаме в нещастни и неподдържани лелки с кофти пантофи и по-често миришем на запържен лук, отколкото на парфюм? Защо сексът спира да има такова значение? Защо забравяме как сме излизали без бельо? За него. Заради него. Заради себе си. За нашата Любов. Кога се превърнахме в патологични, истерични ревнивки и кога се извинихме, че сме обвинили мъжът си в несъществуваща изневяра? Защо си позволяваме да навлизаме в личното пространство на човека до нас, бъркайки недоверчиво в телефона му, проверявайки джобовете му? Кога признахте несигурността си пред човека до вас и дали помолихте да ви помогне в тая борба с несигурността и онези страшни, но невидими сенки? Нима Любовта не е доверие?
Спомняте ли си кога за последен път казахте на мъжа си, че го цените? Че е умен, че харесвате тялото му (независимо как изглежда днес). Спомняте ли си кога за последен път му казахте, че го обичате, гледайки го в очите? Кога за последен път танцувахте заедно. Кога за последен път го поканихте на танц? Кога за последен път го изненадахте с нещо? Кога за последен път го пожелахте? Кога му написахте някое мръсно съобщение ей така, без повод? Докато сте на работа или след като сменихте памперса на бебето? Щото това, че сме майки всъщност ни прави още повече Жени, а не обратното. И докато се възприемаме за уморени майки, домакини и поставяме себе си в ролята на обслужващ персонал, мъжете няма как да ни възприемат по различен начин. Както ние се грижим за хиляди детайли, мъжете ни правят същото, само че без да ни опяват за това ежеминутно. Да се погрижим за семействата си не ни превръща в слугини, момичета. Да. Много от нас работят, грижат се за домакинството, за децата, за уюта на дома, за себе си и за още сто хиляди неща, но ако нещо ни тежи трябва да го споделим. Да си поискаме помощ. С разговор, вместо с истерия. Защо се превръщаме в озлобени женици, които се усмихват все по-рядко, често крещят и когато видят по-хубава жена, изпадаме в истерия ? Винаги ще има по-умни, по-красиви, по-спели, по-млади и по-чаровни от нас. Нали?
Кога за последен път посрещнахте мъжа си гола, кога за последен път му сготвихте нещо само по престилка? А ако усещате, че нямате желание за секс си изследвайте хормоните, отидете на терапия, направете нещо. Просто направете нещо. Не чакайте нещата да се оправят сами, защото пъзелът не се нарежда сам. Ние сме тези, които провокират живота, променят и подобряват. Ако не се чувствате добре, потърсете помощ. И говорете с мъжете си. Те не са неразбиращите дебили и идиоти, както често ги описвате. И чуват всичко, ако знаем как да им го поднесем!
А сега си спомнете кога за последен път се скарахте на този, когото обичате за нещо? Кога за последен път го изложихте пред приятелките си, изтъквайки всичките му недостатъци, все едно не сте си го избрала вие тоя мъж. Сякаш сме в средновековието и са ви накарали да се съберете с него насила и сега единственото, което ви остава е да се оплаквате. Спомнете си кога за последен път го злепоставихте пред приятелите му, кога за последен път си позволихте да му повишите тон, да го нагрубите и да му мрънкате за несъществуващ проблем. Кога за последен път си сложихте красиво бельо и го прелъстихте, вместо да чакате да ви прелъсти той? Кога за последен път танцувахте заедно. Не! Всъщност точният въпрос е кога за последен път го поканихте на танц? Спомнете си кога за последен път избрахте да не му говорите и да се разсърдите, вместо да му кажете какво ви тревожи. Кога за последен път бяхте недоволна от партньора си, от избора си, от времето, от въздуха, от сезона, от детето, от колегите в офиса? „Не разбира“ е най-честото „оправдание“ за мълчанието. Момичета, наша работа е да намерим път до сърцето на мъж до нас, ако все още не сме успели.
Моята Майка често ми напомняше никога да не се появявам пред мъжа си по пеньоар и ролки в косата. А ако може и никога да не притежавам първото би било най-добре. Може би и заради това никога не си купих не само домашен халат, ами и нощница или пижама. И може би и заради това никога не съм имала толкова важния за българската жена пеньоар. Майка ми все повтаряше, че пред мъжа си винаги трябва да съм секси, свежа и д не мрънкам. Не, не ме съветваше да лъжа и да се правя на весела, когато не съм. А че когато съм болна не е нужно и да изглеждам такава. Майка ми все казваше, че рутината претрепва и задушава любовта и желанието. Може би и заради това все измислям нещо, заради което влакът дерайлира и вадя всичко от релси. И никак не се страхувам.
Защо все чакаме живота да ни се случи, вместо да вземем инициативата в ръцете си и да си провокираме нещата ние? Защо се сърдим садомазохистично на мъжете си, вместо да говорим открито? Защо мълчим и чакаме да се сетят за нещо, вместо да им припомним кои са важните за нас неща? Защо издребняваме и често нарочно ги оставяме да сгрешат, за да се караме и да им натякваме? Защо не умеем да прощаваме истински и припомняме грешките им все едно ние сме божествени създания, които не грешат? И защо е това кичозно: „Аз казах ли ти?“?
Защо ни е толкова важно да сме прави, а те да са сбъркали? Какво ни носи това? Удовлетворение? Повече любов?
Не е ли по-хубаво да си помагаме и да се подкрепяме, вместо да се обвиняваме и да спорим за дребни неща? Не е ли по-важно да изкараме чудесно един празник, вместо да побъркаме както себе си, така и човека до нас заради това, че не се е сетил. Или заради това, че не е купил подарък. Обяснете ми сега това с подаръците. Защо са така задължителни? Защо ако не ни се купи нещо, светът се преобръща с главата надолу? Защо често сме така неблагодарни и не оценяваме усилията им?
Защо много от нас са така меркантилни? Защо си въобразяваме, че мъжете ни са длъжни да ни гледат, да ни плащат сметките и да ни дундуркат все едно са ни осиновили? Защо виждаме мъжете си като банкомати, каквито по дяволите не са? Защо ако се разделим си въобразяваме, че мъжете ни са длъжни да ни плащат сметките или да ни издържат? Единственото им задължение е да се грижат за децата си. Всичко останало е тяхно желание или воля и ако правят нещо и за нас, чудесно! Ако не, това не би трябвало да е проблем. Защото ние сме способни и големи момичета, които би трябвало да работят и да могат да се справят с елементарните си нужди. Щото нали все се бием в гърдите, че сме равни?
Не бързайте да ме нападате с инстинктивното: „Ами те…?“ Помислете първо за себе си и тогава изисквайте. Помислете защо вие също приемате мъжете и връзките си за даденост. Аз избирам да мисля за своя принос в отношенията си. Избирам да градя, а не да разрушавам. Избирам да се радвам, вместо да натяквам. Избирам да кажа навреме или да предупредя, вместо да изчакам някой да не се сети за нещо и да му разкажа играта след това. Избирам да говоря право и в очите. Избирам да работя сега и да умея да изкарвам пари, за да не се налага да се уча на елементарни неща, ако случайно връзката ми се разпадне. А никой не знае какво ще се случи „утре“, нали? Никой не може да гарантира дали ние самите няма да искаме да си тръгнем.
Момичета, знам, че мъжете не си тръгват от жената, в която са се влюбили, а от жената в която сме се превърнали. Защото всички се променяме. Всеки ден. Често докато престанем да харесваме самите себе си. Как тогава някой да продължава да ни обича?..
В случай, че ежедневието се изсипва с цялата си умора върху ни и в случай, че забравяме – Любовта не е битка, война или борба за надмощие. Любовта е споделеност, заедност, грижа, нежност, подкрепа, лудост, разбиране, пътешествие, целувки, допир, интимност, вятър, път. Любовта не е мрънкане, не е цупене, не е сръдня, не е умишлена болка, любовта е рамо до рамо, ръка за ръка, силна прегръдка, пламък в очите. Любовта не е надвиснал облак, който всеки момент ще завали и ще те отмие. Любовта е онзи толкова необходим дъжд, който спасява земята от суша! Любовта може да е гръмотевица. Онази гръмотевица, от която оцеляваш. Любовта е онази нахалница, която не ти пречи. Любовта е онази лудост, която предизвиква всички пеперуди на планетата да се настанят в главата ти, да изпадаш в безтегловност и да ти се вие свят от сладост. А когато това отмине? Когато отмине, Любовта ще е онова спокойствие, което ще те кара да се прибираш у дома с цялото си околосветско желание. Любовта е тази, която те кара да целуваш на разсъмване, въпреки че дъха на любимия ти в тоя час не е съвсем прасковен. Любовта е любимата ти песен, а не непоносимост. Любовта е цъфнала японска вишна, а не упреци и гняв. Любовта е невинност, а не игра на виновни. Любовта е най-хубавото нещо, което може да ни се случи и често, вместо да сме благодарни, я съсипваме заради огромното си его. Любовта е онзи алкохол, който най-много обичаш. Любовта е най-вкусната торта, приготвена от двама! Любовта е най-великото всичко, което можем да подарим на човека до нас. Любовта е единственото чувство, което би трябвало да раздаваме на света. Любовта е бумеранг, който се връща. Рано или късно. Веднага или после. Любовта би трябвало да се извисява над ревността, над несигурността, над недоимъка, над битовизма, над рутината. Не съм идеалист. Реалист съм. Защото когато сме заедно, заедно с партньора си, когато не целим на всяка цена да сме една глава над него или едни гърди напред, всичко се случва с лекота и се намира решение. За всичко се намира решение. И няма начин да няма начин. Няма вариант в който да няма вариант.
Сигурно съм се повторила някъде. Но бих се потретила. Защото паметта ни е къса и забравяме твърде бързо.
Любовта е точно този, който си избрал да върви до теб. Помниш ли?
