Търсене
Close this search box.

Стокхолмският синдром в човешките връзки

Публикувана от

Елена Димова

С тези редове няма да ви връщам в онази банка в Стокхолм през 1973-та. С тези редове ще опитам да надникна ретроспективно в най-прашните шкафове на съзнанието ви. Ще опитам да ви накарам да се поровите някъде дълбоко в спомените или пък да бръкнете в настоящето, с което не искате да се погледнете в очите. Там, където най-много ви е боляло или продължава да боли. Там, където е най-тъмно, най-тъжно и най-страшно. Там, където ще видите заложника в себе си. Там, където сте заложник на връзката, в която напълно доброволно сте избрал да участвате.

Този текст е пълен с въпроси на които всеки би могъл да отговори, но по-често не си ги задава. Този текст не е за силните, а за тези, които се страхуват да направят крачка. Този текст е за тези, които не могат да взимат решения. За тези, които съзнателно се будят с грешния си избор всеки ден. Този текст е за всички, които не обичат да се оглеждат в себе си и предпочитат да се заобикалят, точно както заобикалят всичко, което ги вади от капана на рутината. Този текст е и за тези, които бягат от отговорност. И за тези, които винаги търсят милиони причини извън себе си за собствените си провали. За тези, които оправдават лошото си настроение с лошото време. И за тези, които предпочитат да ходят в добре познатите си скъсани обувки, вместо да ги сменят с нови, които трябва да се поразтъпчат в началото. Този текст е за мен, за теб и за всеки един от нас в някакъв етап от живота. Този текст е за всеки, в чието сърце е валяло. Няма нужда да отговаряме на всичко написано, за да участваме в битката за по-добрата версия на самия себе си. Нужно е да отговаряме поне на едно.

Случвало ли ви се е да се влюбите в „принца на белия кон“? Онзи, който се оказва че дори не е далечен братовчед на принца и дето се оказва, че никога не е имал дори и куцо магаре. Или в онази „принцеса“, която все има нужда някой да я спасява? Ако може денонощно да бъде спасявана, щото не може да направи повече от две крачки самостоятелно. Или в онази радиоточка, която мрънка 24/7 най-често без причина и щото просто си е такава – недоволна че диша, какъвто и да е въздухът окол нея. Случвало ли ви се е да прощавате изневери? Не една, а много. Случвало ли ви се е да си счупите главата в капана на зависим човек? На човек, който си чупи главата с алкохол, хазарт или наркотици? Случвало ли ви се е да искате да спасите някого от нещо, от което той сам не позволява да бъде спасен? Случвало ли ви се е да понесете шамар, а понякога и много повече? Случвало ли ви се е да си седите в тенджера с гореща вода и да отказвате да излезете от нея. Да, имам предвид връзката, която години наред бавно и болезнено е сварявала вас и е сваляла кожата ви. Случвало ли ви се е да сте в отношения с човек, който не ви чува? Или пък когото вие не чувате? Случвало ли ви се е да не ви зачитат години наред? Да не чуват мнението ви, да не се чува гласът ви, да се чувствате като призрак в собствения си дом? Случвало ли ви се е да се влюбите в женен мъж или в омъжена жена? Случвало ли ви се е да ви лъжат системно и въпреки че го знаете, да си мълчите „в името на“ нещо си? Случвало ли ви се е да не се чувствате на мястото си, докато правите опити да прегърнете човека до вас? Случвало ли ви се е след 10, 20 или повече години да се събудите до добре познатия непознат, който се оказва партньорът ви? Случвало ли ви се е да се прибирате в дома си с усещането, че влизате във фризер?

Много от написаното съм изживяла. И много не съм. Много от нас никога не порастват и отказват да скъсат пъпната връв. С отровен родител, с отровен партньор, с отровно приятелство. Защото за много хора е важно да задържат нещо, което си въобразяват, че изглежда добре отвън. А то отдавна е развалено, вмирисано, мухлясало и безнадеждно изгнило отвътре. Колко хора си натискат парцалите и си седят в мъртвите връзки? Заради родителите си, заради хората, заради страхове, заради навици, заради децата. Заради децата! Заради децата! Това като го чуя, започва да звучи като ехо и ми се обръщат червата с хастара наопаки. Защото милиони пъти се обръщаха всичките ми вътрешности, когато бях дете и нашите се караха и си крещяха отново и отново и отново и отново и отново и отново. Милиони пъти ми се преобръщаше сърцето, когато виждах как родителите ми не могат да останат в една стая повече от 5 минути без да избухнат или без да има безсловесно, ужасяващо напрежение между тях. Непрекъснато ми се повтаряше, че правят компромис заради мен. Че остават заедно заради мен. Заради мен. Заради мен. Заради мен тези хора бяха нещастни. Бяха нещастливи. Това си мислех, когато бях малка. Това си мислят и вашите деца, когато ви виждат нещастни. Че са виновни за вашите избори, за вашите бръчки, сълзи и бели коси. Насилствено ги карате да мислят, че пречат на щастието ви. Това си мислят децата заради вашите бягства от реалността. Заради вашите страхове и нерешителност обличате децата си в тази непосилна отговорност. Ако не искате да направите крачка заради себе си, не прехвърляйте това най-безотговорно и с такава лекота върху детето си. Застанете пред огледалото, погледнете се в очите и поговорете със себе си:

„Няма да имам достатъчно средства.“, „Страх ме е!“, „Достатъчно хубава ли съм все още?“, „Не искам да остана сам/а.“, „Страх ме е!“, „Абе може да не ми е много добре, ама има и по-зле от мен.“, „Ще се справя ли?“, Ще се наложи да започна работа.“, „Страх ме е!“, „Ще е трудно!“, „Какво ще кажат хората?“, „Свикнал/а съм.“, „Ставам ли за нещо все още?“, „Страх ме е!“.

Мога да изброявам още дълго. Много дълго. И ето така се разболяваме от Стокхолмски синдром. Донякъде хватката на „похитителя“ ни става удобна и започваме да живеем в (не)удобната лъжа, че самият той е приятел. Само и само за да не си тръгнем. Само и само да не срещнем всички трудности и последствия от едно такова решение. Не желаем да напуснем зоната си на (дис)комфорт.

Да се върна съвсем малко назад в редовете. Винаги ме е изумявал страхът от това да се разделиш или разведеш, заради оная съседка Сийка дето ще те разнася из квартала и ще те обяви за курва, щото не седиш при мъжа си. Само че точно тая Сийка изобщо не знае какво се случва зад кадифената завеса на връзката ти. Тя не знае дали просто не си спряла да обичаш. Ей така, без причина. Щото и това се случва. Защото имаш право просто да спреш да обичаш. А той животът си върви напълно безпощадно и утре може да те няма. Утре може животът да залезе някъде на хоризонта, който се оказва под носа ти, а ти до днес да си седиш в ъгълче на безлюбовието. Защо се обричаме на безщастие само заради оная Сийка и безполезното чувство за вина, което стяга гърдите ти и ти спира въздуха? Точно тая Сийка не яде шамари вместо тебе, нито се храни с псувни и обиди. Точно тая Сийка не страда заедно с нещастните ти деца. А те са такива, щото виждат родителите си нещастни. Точно тая Сийка не намира за пореден път дрехата на мъжа си оплескана в червило и брокат, носеща дълбоката рана на унижението. Точно тая Сийка нищо не знае – за теб, за мен, за нашите животи, за нашите безсънни нощи и за нашите болки. Никоя сийка няма значение в тоя свят. Имаш значение Ти. Твоето сърце и твоето Сега.

Защо, по дяволите, когато щастието почука на вратата не знаем какво да го правим, как да го посрещнем, с какво да го гостим, как да го прегърнем, как да му се радваме и как да му се отдадем? Защо го пропъждаме с шутове и тупаници, вместо нежно и открито да го задържим? Защо му позволяваме да изтече през пръстите ни без да го разпилеем по косите, по кожите, по клепачите, по устните и по душите си? Защо толкова често отказваме да се хвърлим в обятията на спокойствието, когато ни кани на среща? Защо си мислим, че не заслужаваме Щастието и го изритваме през парадния вход само като му видим муцуната? Защо не обичаме себе си? Защо не умеем да прощаваме на себе си. Не да се оправдаваме, а да си простим.

Защо казваме, че обичаме Любовите си, а все искаме да ги променяме? Нали уж ги обичаме точно такива, каквито са? Защо когато тая пуста промяна не се случи сме крайно разочаровани и обидени на живота, че е така безотговорен към сърцата ни, сърдити сме на звездите, че все са разпилени накриво и сме разочаровани от съдбата, че ни е изиграла номер, като ни е изпратила в трета глуха? А в трета глуха се самоизпращаме ежедневно, когато отново и съзнателно избираме грешния ход. Няма проблем да сгрешим. Добре че грешим! Проблемът ни смазва с цялата си мощ, когато откажем да признаем това. Не пред другите, а пред себе си. Проблемът ни смазва, когато откажем да приемем провала. Когато откажем да се погледнем отстрани и да сдъвчем и преглътнем факта, че сме паднали. И вместо да се изправим, да се изтупаме и да продължим напред спокойни и доволни, че сме научили още един урок, продължаваме да пълзим дори без наколенки. Не е ли по-добре да сме щастливи, че сме успели да се изправим сами, да се потупаме по рамото и да си кажем: „Браво, ти успя!“? Защо предпочитаме да се самозалъгваме като вярваме в лесното, а не в очевидната истина. За сърцата си можем да се погрижим единствено ние. Обичайки себе си. Звездите ги редим ние и никаква съдба не е изиграла номер на никого, набутвайки го в неподходяща връзка. Това го правим ние, съучастниците. Ние избираме да вярваме в неистини. Ние изграждаме едни фалшиви образи. Образи, които не съществуват, от които кой знае защо се лъжем, че имаме нужда. А часовниците на животите ни тиктакат толкова силно, че дори глухите ги чуват!

Защо забравяме да живеем Тук и Сега и вместо това циклим в спиралата на утопията, надявайки се нещо, някога да бъде променено? Защо предпочитаме да заобикаляме проблемите все едно са дебели и лоши госпожи от детската градина, вместо да ги срещнем от упор и да потърсим решение?

Защо вместо да си тръгнем необичани, предпочитаме да се саморазмием като кал в дълбока локва само и само да останем до някой, който не иска това, което всъщност сме? Защо сме готови да стреляме по себе си и да загубим всичката си кръв, вместо да намерим изход? Защо в целта си да останем до някого се превръщаме в сенки на самите себе си, вместо да светим с ярката си светлина до някой, който го иска? Защо оставаме във връзки, които имат вкус на пресечена дъвка, чиято сладост си е отишла преди много поети въздишки? И защо ни е страх да я изплюем? Толкова несигурен ли е човешкият вид?

Питам се толкова ли е страшно да останем сами със себе си? Толкова ли сме уплашени от собственото си съдържание или пък се страхуваме от липсата на такова? Толкова ли няма какво да си кажем? За какво да помислим? За какво да помечтаем? Какво да прочетем? Къде да отидем? Какво ново да видим?

Най-трудно за егото е да признае, че никой не ни е виновен за нищо. Ние доброволно сме позволили на някой да ни наранява системно и вместо да променим нещо, тичаме при душеприказчика на смяна и мрънкаме като някоя оплаквачка от Пелопонес. Само дето не ни плащат. Плащаме ние. Огромна цена. Цената е усмивката, дето я няма, цената е тъжното сърце, прилично на забравен лимон в хладилник, цената е сбръчканата душа, която остава напълно опустошена, цената е, че в един момент и нас самите започва да ни няма. Превръщаме се в една тъжна и мрачна мъгла, която накрая се претворява в нежелан дъжд в топло време. Такъв дъжд, дето вали пет минути и после никой не го помни. Такъв дъжд, дето се превръща в досадно изпарение и само пречи на лятото да се разлиства. За какво му е на някой такъв дъжд, приличен на плюнка? За какво му е на някой да е такъв дъжд, като може да е лятна и помитаща буря, до която само смелите и смислените искат да се докоснат? Буря, която може да отнесе със себе си всичко, което заслужава!

След всичко, което избирах преди, днес избирам да съм буря. Избирам да прегърна щастието.

А ти?

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *