Търсене
Close this search box.

Коя съм аз

Здравейте, аз съм Елена

Елена на 41. За някои годините имат значение, за други - не. Аз съм от вторите. Наричат ме Sauvage (Соваж – означава “луд, „дивак” и всичко, дето не влиза в норми и рамки). Казват, че съм куку, и ми е пределно ясно, че е така. Сигурно затова някой някога ме кръсти по този начин.

Тук ще пиша от първо лице и предпочитам да съм толкова разголена, колкото е възможно. Защото се нуждая от доверието ви. А за да го спечеля, ще бъда максимално честна във всичко, което ще четете. Защото по друг начин не само не искам, а и не мога.

Пръкнала съм се в така любимия ми Пловдив на 22 октомври, 1980. Мхм. През миналия век, тоест. С две думи – древна съм. На същата дата през 1903 г. е роден моят прадядо – Златю Бояджиев. Един от старите български майстори. За тези, които не са сигурни какво четат – бил е художник. „Бил“, защото нямам честта да го познавам. Нищо че съм родена на неговата дата – не умея да рисувам. Не само не умея – успоредните черти са нещо невъзможно за ръцете ми. Имам отношение и разбирам изкуството, но не умея да го рисувам. Не и с четка.

 В София идвам на 5 години. Целия си съзнателен живот съм прекарала в столицата. Заради провинциалистки комплекси или не, обичам София като свой роден град. Обичам тесните улички в центъра, обичам градинката пред Народния театър, обичам пространството пред НДК. Обичам църквите Света София, Свети Георги и Свети Седмочисленици. В спомените си обичам да минавам покрай „Кравай“, покрай  „Аптека“,  през „Билката“ и „Лимона“ за някой шот, през „Блейз“ и „Неон“ заради готината музика и най-вече заради яките хора. Само че това е друг разказ и друга тема.

 В съседната половина от сърцето ми си лежи закотвен Пловдив. (Между другото, за тия 41 години разбрах, че сърцето ми има много половини, ъгли, части и също така, способността да се мултиплицира.) Пловдив – мястото, с което свързвам най-хубавите си детски спомени. И не само детски. Мястото, което мирише на лято и липа, на история и дом. На игри и приятели. На фунийки и стражари и апаши. Мирише на вкусно, на уют, на пълна къща с много хора. Ухае на Обич и семейство. И навсякъде ме преследват картини. Изкуство. Пловдив, който ми даде корени. Пловдив, където е Баща ми!

 Толкова са различни усещанията за тези два града, но толкова хубави и мои!

Родена съм в семейството на артистичната ми и изключително духовна Майка – Цена Бояджиева, и най-добрия и честен човек, когото познавам – моя баща Мимо Димов. Това са отделни глави в моя живот и би било обидно да разказвам за тези Човеци в този увод и с по две изречения. Затова ще спра дотук. За Майка ми и за Баща ми ще можете да четете на специалното за тях място.

До седми клас учих в обикновеното квартално 105-о училище. След това отидох в 21-во в Лозенец, в паралелка с разширено изучаване на български език, литература, история, философия и френски език. Беше станало профилирано. Тъй като до ден-днешен от време на време смятам на пръсти, се ориентирах към правото. В един единствен разговор, след години усилия и подготовка, Майка ми успя да ми „отвори“ очите и да ме убеди, че правото е криво. За съжаление или за радост, не съм от хората, родени с ясното съзнание какво ще правят в живота си. И досега се успокоявам с онази прословута реч на Кърт Вонегът за плажното масло, изнесена пред студентите от випуск 1997, завършващи Масачузетския технологичен институт в САЩ. А знаете ли колко години вярвах, че тая реч е на Кърт Вонегът? Без да се замисля, че това, ама изобщо НЕ е неговият стил. Тая лъжа толкова пъти е тиражирана в медиите, че всички й вярват. И аз. До вчера, когато една от най-умните ми приятелки прочете тоя текст и ме „светна“, че това, по дяволите, може да е много хубаво, ама не е на Вонегът.  

В крайна сметка учих кино и телевизионна режисура, а телевизията се превърна в моя любовница за достатъчно дълги години, и то още във втория семестър от следването ми. На нея с огромна охота подарих сърцето си (работното) и, честно казано, то си остана в „Господари на ефира“. Някои от вас сигурно са попадали на този формат. Тръгнах боса, започнах от 0 и без връзки. Явих се на кастинг и ме взеха. За грешките на растежа ще разкажа някой път, може би. Дотук добре. Ще ви споделя – неслучайно са казали, че не трябва да смесваш работата и Любовта. Ами… животът ми беше телевизия 20 часа в денонощието, 7 дни в седмицата. Къде да я срещна тая Любов освен на работното си място?

5 години след като започнах работа в „Господари на ефира“, се влюбих истински и много. Споделено! Е… платих много висока цена. Наложи се да се разделя с най-обичаната си любовница – телевизията. Бяха дълги и безсънни нощи, пълни със съмнения и размисли. Трябваше да избера – тази работа или семейството. Не бих казала, че съжалявам, защото от съжаления няма никакъв смисъл, но истината е, че завинаги изгубих част от себе си. Оставих я някъде там, по декорите. И досега сърцето ми се свива, когато гледам някои телевизионни формати. Доста години по-късно още не мога да се събера съвсем. Вече и не опитвам. Някои неща трябва да си остават на местата, на които принадлежат.
Телевизията е виновна за моето първо най-смислено събитие в тоя ми живот.

Първата ми огромна Любов и нейно произведение – Беатрис. Моята първородна дъщеря. Тя ме научи на тая Любов, безкористната. Любовта, благодарение на която обичаш с всеки милиметър от себе си. Любовта, за която си готов да умреш във всяка секунда от живота си.

Беа, дори не си представяш каква е тая Любов, дето имам за теб!

И изведнъж влакът дерайлира. Щото той животът си се случва, докато ние си правим планове. Всичко се обърна с краката нагоре. Разделихме се с човека, когото обичах толкова много години. Разделих се с бащата на Беа. За причини няма да говоря не защото е някаква тайна, а защото написаното се отнася не само за мен. А аз мога да си позволя да споделям единствено своите собствени истории (освен ако някой не иска да споделя вместо него). Само ще напиша, че винаги ще съм благодарна на Джуди за всичко (а то никак не е малко) и ще обичам него и цялото му семейство като мое собствено. Защото има неща, които не бива да се променят. Уважението и обичта между хората, например…

 За да вкараш нещата отново в коловоза, си трябва време. Но съдбата имаше други планове за мен. Майка ми се разболя тежко и небето ми я открадна. Това е етап, за който ще пиша често, защото още го предъвквам. Горе-долу по това време се влюбих. Тежко. Без да се бави, животът ми подари втората ми дъщеря – Амарис. Истината е, че сърцето не се дели между децата. Пониква още едно. Ма как така се обичат до смърт тия деца, бе?

 Тоя, дето решава, е знаел колко много Любов имам в себе си. Затова ми е дал две дъщери. За да я дам на някого! Ако не беше Амарис, сигурно с Любовта си щях да смачкам Беатрис. Казвам ви – не знам кой решава, ама знае какво прави.

Много често мисля за това как Амарис се появи в момента, в който Мама си тръгна… За това – друг път и на друго място.

Това е кратката версия за мен. Аз. Родителите ми, благодарение на които съм това, което съм. Мъжете ми, Децата ми и Любовта ми. 

Защо създадох страницата?

Задавате ли си въпроса с кой акъл във време, в което хората четат все по-малко, реших да създам блог?! Във времето на Tik Tok, Instagram, YouTube и цялата тая нова технология, която се ражда всяка секунда, защо аз реших да пиша? Баси, „Сексът и градът“ се пенсионира отдавна, а аз тепърва ще откривам топлата вода! Аз, която толкова години се занимавах с телевизия… ВИЗИЯ! Какво не ми е наред и защо съм толкова сбъркана?

 Възможните отговори са няколко, но са прости. Единият – твърде прозаичен – е, че имам какво да кажа. И защото знам, че мога да помогна на някого. Вярвам, че мога както да ви разсмея, така и да ви разплача (не че го целя на всяка цена). И не се срамувам да разкажа за успехите и за провалите си. За страховете и съмненията си. Някои сигурно ще се питат „Тая па коя е и в к’во е успяла, че да ѝ чета за успехите?“. Ще ви кажа – минах през много и оцелях. Вярвайте ми, многото на едни е малкото на други…

Това ще е нашето място за разхвърляни думи и мисли. Тук ще говорим за нещата такива, каквито са. Без редакции. Без цензура.

Ще разказвам истории – своите и вашите. Някои ще са смешни, други – никак. Ще има от всичко за всеки и във всички жанрове. Няма да слагам звездички на местата на буквите, няма да спестявам грозни детайли, само за да ви се харесам. Ще отговарям на въпроси, ще задавам отговори, ще пътуваме заедно през живота и в буквалния, и в преносния смисъл.

 Ще съм щастлива с всяка споделена история и вече съм благодарна на всички приятели, които ще участват в приключението, което кръстих Sauvage

Не създадох блога заради трите приятелки на Мама и двете колежки на Татко, които все въздишат под постовете ми и обясняват, че съм талант. Защото, да се разберем – могат да пишат Хемингуей, Достоевски, Фицджералд, Пруст, Маркес, Набоков (разбира се, че има още много). В тоя списък никъде я няма Димова. Щото нивото ми на можене се простира дотук. До блог. А човек е важно да знае къде се намира и колко точно може. Затова няма да напиша книга. Щото за да напише човек книга, трябва да е прочел 100 вагона с книги, а аз не съм. Не и сто. И всички, които ме убеждават колко много мога, и те не са ги прочели тия 100 вагона. Ако бяха, нямаше да ми говорят глупости. Не ми се обиждайте, ама това си е самата истина. А истината често е неприятна и цинична.

 Пиша, защото го дължа го на Мама. Единственият човек, който вярваше в мен безрезервно. За разлика от мен самата. Вярваше, че притежавам някакъв талант. И докато аз се правех на глупав революционер и не драсвах и дума (или по-скоро бях спряла да ѝ показвам), тя съвсем фино и тънко минаваше покрай мен с репликата:

„Пиши, бе, Елено! Пиши. Можеш!“

Мама не беше от тия на всяка цена амбициозни родители, които подстрекават децата си да правят неща, които не могат. Не беше от тези родители, които смазват децата си, за да постигнат собствените им изгубени мечти и удавени стремежи. Никога не е била такава. И аз започнах да се замислям, защо пък да не опитам?

 Пиша, защото извървях твърде дълъг път през една огромна несигурност. И в главата ми, дори тя беше срамежлива и уж я криех. Пиша, защото падах много пъти за тия 41 години. И защото дотук ми се случиха неща, дето на хората не се случват и за пет живота.

А вие сте поканени тук с мен, Sauvage , по всяко време, за да седнем заедно на масата с всичките ми истории и да си налеете от тях, ако имате нужда от глътка честност.

Радвам се, че сте тук!