Ей така „крещях“ из фейсбук, че имам бебе. Че имам Амарис. Че имам още едно сърце!
Скролвам, скролвам, скролвам…
Мисля си: “лелееее, колко са ми красиви приятелите!”
Разхождат се по стената ми едни страхотни тела, изтичали много километри, за да се плеснат пред очите на слънцето.
И продължавам да си мисля – кооооолко много обичам белязани тела. Гледам се в огледалото и виждам последния си белег – един такъв, усмихнат! Белег на щастието. И ми става и на мен едно такова, топло и щастливо, все едно съм на най-безкрайния плаж, все едно и аз съм на морето, което ме прегръща!
Всеки белег е история, която разказва. Всеки белег говори вместо нас! Всеки белег може да бъде машина на времето. Запраща ни на майната си със звучен шамар, често припомняйки ни да не се самозабравяме!
И благодаря! Че въпреки всички белези с които съм се сдобила по пътя, все още имам късмета да съм тук. Седя, оглеждам се в себе си и се усмихвам!
И пак благодаря! За белезите! Особено за последния!
