Ей тая кравичка вчера ме хвана за гърлото и ми обърна всичко с краката нагоре.
Не. Мама не беше инфантилна. Нито кифла, заобиколена от стотици плюшени играчки. Просто обичаше милите неща. Когато купуваше предмети или играчки с физионимии, винаги им разглеждаше муцунките и ги избираше внимателно и дълго.
Виждаше добрите, “живи” очи на предметите и някак спираха да изглеждат безжизнени.
Тя: “Този е намръщен и не ми харесва. Виж онзи там с кривата муцуна, виж го колко е добър и жален. Виж този до него – толкова е грозен, че е чак хубав!”
И тоя монолог продължаваше дълго, докато стигне до решение коя крава, пате или кученце да вземе. От друга страна, първата кола си купи за по-малко от 5 минути. Видя я и каза:
“Това е!”.
Аз: “Няма ли да я провериш, да я покараш малко?”
Тя: “Не, виж каква е симпатична!”
И я кръсти Джопи. Така се казваше първата ни кола. Кръщаваше си и колите, и играчките и така им даваше живот. Превръщаше ги в одушевени предмети.
Тая кравичка от снимката не знам как се казва. И последния автомобил не знам как беше кръстила.
Дадох си сметка колко време не се бях качвала в колата при Мама. И колко дълго време не позволявах да ми бъде Майка. За да съм самостоятелна.
Големи идиоти сме понякога. Ние, децата на родителите си.
