Колко ли неща е имала и е искала да ми каже Мама, преди да си тръгне от тук?
Колко мисли и думи е отнесла със себе си?
Колко Любов е занесла на онова, другото място? Мястото, за което никой не знае, но се надява.
Колко още имахме да си говорим, Мамо. Цели томове и тонове живот.
Толкова неизказани уроци…
Толкова недовършени дела…
Толкова неизпити чаши с всичко…
Толкова неизпушени цигари си седят в кутията на рафта…
Още толкова много бяла коса те чакаше!
Още толкова ядове исках да ти сервирам!
Още толкова прегръдки и целувки имах да ти дам!
Крещя си и преглъщам наум. Ако ме видиш понякога. Само понякога. Карам си колата и крещя с всички сили!..
Помниш ли, Мамо? Когато бях тъжна взимах колата, пусках си музика и карах. Гледах разфокусираните от солта светлинки на нощна София и си се нервирах за глупости. А ти ми казваше, че ме чакат сериозни неща, за които да се пазя…
Е… май не се опазих.
Ако знаеш само… колко много съм научила от теб. И мамицата му, никога не успях да ти кажа. Не успях да ти кажа, че дори безумния ти и адски сложен характер всеки ден ме учи на нещо. До днес! Всеки ден!
А когато мина покрай руската църква, а когато съм до народния театър… Мамо, Беа пя там. На крачка от филхармонията. Миличката Беа. Беше толкова ужасно притеснена. Само ако беше с нас! Даваше ѝ толкова самочувствие и вяра в самата нея! А тя так ти вярва(ше).
Знаеш ли колко е трудно да ходя при баба? Защото си там! Във всяко кътче. Във всеки ъгъл. Във всеки милиметър! Във всичко и навсякъде.
В сърцето ми… Мамо.