05 Януари 2022
Имам себе си за организиран човек. Минутите ми обикновено са разпределени до секундата и съм наясно коя дейност колко иска за себе си. Има моменти в които се налага да си правя разни гънки във времето и някак се получава (стига да не забравя мозъка си вкъщи).
Ставам днес в супер настроение да си стопя лагерите от продуктивност и си викам:” `Начи, нищо не мое ме бутне в тоя ден. Ш`съм секси мама, ш`си сложа леопардови кубинки с червени връзки, ш`си грабна бебето и отивам в офиса!” Сложих си кльощавите дънки, метнах една червена блуза на Беа, разроших къдриците и принтирах един важен документ, с който трябваше да мина през нотариус преди да стигна офиса. Излизайки от нас зацепвам, че чантата на бебето с памперсите остана в другата кола. Метнах в раницата си набързо два и направих втори опит за излизане, този път – успешен.
Нотариус 1: С 300 зора намирам място за паркиране, слизам с бебето в едната ръка и с документите в другата. Тук трябва да добавя, че документът ми е изпратен от съдружничката ми, която е доста екзактен, но и крайно натоварен човек. Съответно аз не проверявам документа предварителномамкамуглупава. Ама нали, главозамаяна от тая моя “хубост” рошава и руса, по-важно ми е в къв цвЕт блуза се намирам! Влизам аз и подавам листовете: “За заверка”
Жената срещу мен: “Ми Вие не сте го попълнили. На мястото на “име” трябва да си напишете името, на мястото на “име на фирмата” трябва да напишете…” Тук спрях съвсем заслужената гаргара, взех си листчетата и излязох от кантората. Отивам в офиса, оправяме документите (оказа се, че трябва подписа на още един човек!), аз оставям бебето за тия 15 минути на съдружничката ми (Венета), която ми е и приятелка от има няма 2-3 века и се връщам към кантора 1. Междувременно телефонът ми звъни, вдигам и същата тази Венета ми казва:
“Върни се, че забрави документите” (естествено, хилейки се с глас)
Връщам се аз, взимам листовете и тръгвам към нотариуса ОТНОВО. 3 минути по-късно ми звъни ВЕНЕТА:
“Оф, върни се, моля те, че забравих да се подпиша!” Сега и двете изпадаме в истерия от смях.
След десетия опит вече съм с подписани документи пред вратата на нотариуса, който не отваря. След няколко секунди една дама на видима възраст около 70 с доста изискано облекло, нарисувани в рижаво вежди и консервативна къса прическа, отваря вратата и предъвквайки казва:
“Обядваме в момента и не можем да Ви обслужим.”
Мисля, че менюто ѝ остана по дрехите ми… Ама наистина, не ѝ отиваше на шанела да говори срещу мен с пълна уста!
Ядосана на цялата ситуация, отварям гугъл мапс и тръгвам да търся друга кантора. Не мога да се връщам пак с бебето. Наистина е сложно… Намирам нещо на близките 750 метра и инстинктивно, моменталически тръгвам нататък. ЕСТЕСТВЕНО не проверявам къде, по дяволите се намира това място и се набивам не в трафик, а в родителя на всички трафици. Отне ми 30 минути само да стигна до там, а навигацията показваше 6! С моите изключително слаби математически познания сметнах, че съм изгубила едни 24 ценни минути! Митути, в които ми се появи бяла коса, изправиха ми се къдриците и се изпотих N стотин пъти. Междувременно ми звъни Беа (голямата ми дъщеря, която е болна с …..найсе отрицателни теста+ отрицателен pcr) и ми казва:
“Мамооо, кво праиш?”
Аз: “Беа, давай по същество, маме”
Беа: “Ми… изчезнаха ми обонянието и вкуса!”
На мига ми се накъдри косата – отново. В тоя ден смених прическите няколко пъти, нали.
Аз: “Как ти изчезнаха, кажи им да си идват ВЕДНАГА! Къде са тръгнали, бе?”
След приключването на разговора влизам в кантора 2 и подавам документите. Докато чакам ми звъни Венета от офиса, при която е бебето, нали… Вдигам и чувам истеричен бебешки рев, от който прическата ми вече придоби абсолютно клет и трагичен вид. Амарис (бебето) пищи, някакви хора дошли в офиса за среща вместо в 4, в 2, Ами е гладна, аз съм по средата на несвършената си работа и кръвното ми в тоя момент се удари в пръстена на Сатурн! В поредния телефонен разговор, докато обяснявах как се прави храната на бебенцето, някаква дама ми шъткаше и аз се чудех къде да се завра и дали направо да не се затрия! Егаси!
След още около 20 минути документите, данеповярваш, бяха на ръба да са готови и дойде моментът с плащането. Първо нямаха дребни, за да ми развалят. Питам дали не може да платя с карта – не можело. Можело по банка, ама по-добре било в брой. Започвам едно тършуване в портмонето за стотинки, като междувременно се изсипаха памперсите. Не събрах нужните монети и обясних, че не мога да платя в брой.
Кантораджийката:“ „Само да не сте поредната, която няма да си плати!“
Аз: „Ама Вие затова ли не искате да платя по банка? Наричате ме крадец, преди да съм откраднала тия 6 лева!!! Вече искам да не Ви платя. Отказвам тая услуга!“
Свястна кантораджийка: „Нищо, не се притеснявайте, ще платите по банка“
Аз към кантораджийка: „А защо не може с карта?“
Кантораджийка: „Защото нямаме пос терминал.“
Аз: „Хубаво, ама заради това, че Вие не искате да плащате такси към банки или кой знае още какво, ми поставяте диагноза „крадец“, но без преглед. И в 21-ви век не предлагате плащане с карта!“
След това ми избухване ми дадоха НАЙНАКРАЯГОТОВИТЕ документи и банкова сметка, по която да преведа тая 6 левова такса!
Събрах си памперсите, личната карта и важните листЯ и си тръгнах. Разбира се, че времето за синя зона беше свършило отдавна. И двата проклети часа се бяха изсипали, както би се изсипал пясъкът от счупен пясъчен часовник.
Слава на паркинги и гаражи за първи път! Бяха закъснели и не тичах след паяк или скобаджии. В това време ми се обади Беа и каза, че обонянието и вкусът ѝ се върнали! Върнали се били….
Още 30 минути задръстване, още няколко телефонни разговора и отново съм в офиса. Амарис спи в количката изтощена от рев и яла почти нищо. Куп хора около масата за срещи, които чакат да кажа нещо смислено. От изправената ми и уверена MILF-ска стойка беше останала сянката на потно, олющено, нащърбено и прегърбено тяло на една клета майка, която опитва да е 100 неща наведнъж. И не успях да кажа нищо. Не успях да подредя пъзела в главата си, за да го представя какъвто трябва. И просто замълчах. Взех си бебето, (което междувременно се стресна от боботенето в офиса и ревна с всички сили), и си тръгнах.
Митът за организационния ми талант се срина в сърцето ми като замък на брега на морето, осран от някое куче – смесица между неаполитански мастиф и алабай!
А равносметката за продуктивността ми е следната: свършила съм работа за 6 лева, ама минус!
Сега Амарис спи, Беа има обоняние, но кашля като магаре, аз пиша и чакам да стане „прилично“ време, за да си сипя и да се запозная с новото ми Аз!