02.11.2022
Помниш ли, Мамо, как се “загубихме” във Венеция? Аз, ти и Беа. Съвсем нарочно. 8 часа ни “нямаше” в тази реалност, бяхме си в друга. Само ние трите.
Всичко започна от една малка експозиция на Hieronymus Bosch в Accademia di Belle Arti di Venezia – там, където искаш толкова много да учи Беа, когато дойде време…
Бяхме толкова впечатлени от видяното, че улисани в разговори вървяхме без посока. Намерихме се на едно безлюдно малко площадче някъде между сградите (възрастни почти колкото земята), които разказваха толкова много, мълчейки. Гледахме прострените от външната страна на прозорците чаршафи и дрехи и си измисляхме истории за притежателите им. Мислихме си как зад всяка дреха или завивка се крие нечий живот, нечия любов, нечие дете, нечия майка… Завиждахме за мястото, на което са имали късмета да живеят животите си тези хора.
А помниш ли колко много дъжд ни валя по едно време? И как си купихме жълти дъждобрани и гумени ботуши някъде от улицата и не се прибрахме. Напихме се на някакво фантастично, случайно място. Докато ти разказвах сърцето си, а ти – своето, Беа попиваше с търпението и разбирането на мъдрец всяка наша дума и настроение. И бяхме толкова щастливи!
Обещавам ти, Мамо, че скоро ще те заведа в Париж. Твоя. Шарения. Ще се разходим в Лувъра, ще ревем пред картините на ван Гог в музея на импресионистите, ще чакаме последната неделя от месеца, за да е по-евтино, ще пием вино и ще си говорим за Любовта към живота. Ще минем отново заедно по някой от мостовете над Сена и пак ще ме е страх от реката, а ти ще ме снимаш и ще се напикаваш от смях! Ще те заведа на Монмартър, а преди това ще гледаме града отгоре!
Мамо, дори на шега все повтаряше, че един ден, когато те няма ще видя какво е. Тогава тия заплахи ми звучаха като някакъв майтап, усещането беше толкова далечно и непознато, че звучеше като нещо абсолютно невъзможно.
Също казваше, че мъртвите ги помнят три дни и толкова. Цитираше: “за мъртвите – гроб, за живите – трапеза”… Ужасяваше се от целия този цинизъм, ужасяваше се, че цяла вечност ще ти е тъмно “там” и все искаше да ти е светло. Не знам какво е “там”, но заради теб започнах да вярвам, че има нещо и отвъд!
За сърцето, Мамо, няма никакво значение дали е вчера, днес или утре! Всъщност, колкото повече “утрета” идват, толкова по-яростно крещя и толкова повече ми липсваш!
Една година мина и цял живот още предстои. Без да мога да те прегърна.