Време за четене – дълго!
Човек винаги трябва да има лъжица в колата си. Защото!
Докато хвърчиш като побъркан на метла, кон и дирижабъл едновременно и влизаш от среща в среща (които, разбира се, са разположени във възможно най-раздалечените една от друга точки у наше село), огладняваш. Не само огладняваш, а направо освирепяваш! И се случва така, че имаш една торба с #нямазначение каква храна до себе си в превозното средство, но нямаш с какво да я изгребеш! После идва прозрениеТО! В далечината се вижда спасителЯТ – квартално магазинче. Стискаш палци на ръцете почти до строшаване – да намериш място за паркиране на горе долу пешеходно разстояние от магазина, после стискаш пръсти на краката до посиняване – да не ти вдигнат колата за тези 34 секунди, след това отправяш всички молитви, на които си способен, да продават прибори на това място. След това идва образът на Грета и те обзема чувство за вина, че търсиш пластмаски. От глад получаваш халюцинацията, че лицето й е потопено в ароматната храна и веднага след това – удавено в нея. Вече всичко е наред! Оставяш колата на аварийни, като секунди преди да паркираш едва не си сгазил пешеходец, който ти наплюва колата, псува те до девето коляно и почти те набива, докато му се извиняваш през цялото време с най-нежния глас, на който си способен! Все пак излизаш от нея препускайки, в резултат на което (ако си женКа), разпиляваш всички 164 отделения на чантата си по асфалта. Естествено, веднага минава кола, която изпотрошава 1/2 от пръснатото съдържание. В очите ти напират от онези, много крокодилските мусонни сълзи, обаче #нямавреме. Събираш всичко, което успяваш да видиш, натъпкваш го на едно място и тичаш с 200 към входната врата на супермаркета. Работи половин каса. 240 човека опашка, 230 от тях са със сборна възраст 33600 години. Не знам как сте с математиката, но това са много хора на по 140 години! Разбирате ли?! Има и десетина майки с ревящи деца, които по няколко пъти разбират, че са забравили нещо, точно когато касиерката е маркирала по-голямата част от покупката им. След няколко бели косъма в повече по главата ми и гръмкото тиктакане на часовника идва и моят ред: „Моля за прибори за еднократна употреба?“. Касиерката:
„Днес ми е втори ден тук, нова съм и не знам къде са и колко струват. Ще трябва да почакате, за да се обадя по телефона и да попитам.“
„ТИК ТАК ТИК ТАК, #нямавреме“ – тиктакането в главата ми се усилва все повече и освен че вече не чувам нищо друго, се превръща в боНба!
„Алоу, Миме, абе имаме ли…. 03974967yiuhgpaoikw[09u$“.
След малко касиерката ми подава един брой пластмасова лъжица:
„Оф, забравих да питам колко струва…“ Упражнението с телефонния разговор се повтаря. Кръвното ми е 200 на 300, а останалите зад мен на опашката вече не разполагат с такова. Всичко им е изкипяло отдавна. Оставям някакви пари (късно открих колко точно ) и изхвърчам от магазина. Колата ми е на мястото си, не е „закопчана“, нито е със спукана гума или без чистачки! „Жесток късмет“, мисля си! Щастлива съм – ЩЕ ЯМ (хората, които ме познават знаят за какво точно става въпрос!)!!! Отварям кутията с храната с блажена усмивка, загребвам с лъжицата и… ХРЯС – чупи се безвъзвратно (вероятно в удавения череп на Грета)! Оказва се, че имам една минута, 13 секунди и 11 стотни да стигна до следващата си среща. Изсипвам някакво количество храна в устата си направо от кутията – разбира се – неуспешно! По-голямата част се разсипва от двете страни на устата ми и вече тече по дрехите ми. Викам си: „ГолЕм праЗ, нали съм арт! Хората ще си помислят, че имам авангардна дреха, мега модернистичен 3D грим и парфюм – последен крясък не, ами плясък на модата!“. Но мислите ми са прекъснати от парчето пластмаса (част от лъжицата), която опитвам да предъвча заедно с мъничко парченце зъб!
Храна много не погълнах, но за сметка на това нахраних съзнанието си поне за седмица напред – с парче от най-скъпата еднократна пластмаса в историята.. и зъб! И всичко това заради една лъжица! Носете си, казвам ви!!! Сега съм гладна, но не смея…
