9 ноември 2020 г.
През повечето си житейски препускания и реални драматизми, човек е сам. В критични моменти, често всичко около него става тихо и бяло, от онова болезнено бяло, което ти опожарява очите. Само шумът в главата му не спира да жужи постоянно. Като пчелен кошер. А когато слънцето отстъпи място на луната, нощта става още по-призрачна, черна и тиха, отколкото е. Тогава един нахален глас, най-безпощадно настоява да разкаже всичко, което не искаш да чуеш. Тогава сте само ти и тоя твой вътрешен, зловещ, обвиняващ и суров глас! Говори ти за загубите, за любимите хора, за страховете, за демоните, за съмненията и грешките. Тогава образът в огледалото е най-ясен и най-чист, поне за мен. И тогава всички тия мисли се увиват като мексиканска примка около гърлото, докато легнал безпомощно по очи не се удавиш в собствената си кръв, или докато не ти отрежат главата!
После евентуално идва утрото. Ако можеш да го вдишаш. А ти не знаеш дали си жив, дали си сънувал, оглушал ли си, ослепял ли си. Поне за малко, денят опитва да заглуши онзи твой така оглушителен глас. Светлината често върши работа, като го изгаря, както изгаря кожата на вампира. И тогава гласът млъква.
Целият тоя врял и лепкав асфалт, който ме залива от време на време, можеше да бъде спрян само от една мисъл. Че майка ми е някъде там. Че мога да чуя гласа й, да споделя, да се разплача, а тя да се опита да ме успокои и да ме разсмее. Сега знам, че е така. Тогава не разбирах.
В целия тоя лайнян басейн, в който често потъваме нощем, всъщност с теб би могла да влезе само и единствено майка ти. Без да се замисли. И да изпие цялата отрова вместо теб и после да ти се усмихне, да те прегърне и да те целуне. Въпреки цялата смрад, която си й сервирал преди секунди.
Мамо, ужасно много ми липсваш! И не знам колко силно да извикам, за да ме чуеш!
