„Мамоооо, каза „бе“! 20 клека!“ И аз клякам. Час по-късно, след много усилия и внимание за всяка дума, провеждам служебен разговор и някъде около мен чувам гласа на дъщеря ми: „Мамо, каза „баси“. Записвам си, за да не забравя – имаш да правиш 50 коремни преси“!
Ако се чудите за какво са тези „наказания“, ще ви разкажа.
Подготовката:
По една или друга причина, до момента 11 годишната ми дъщеря не беше ходила на зелено училище или лагер. Тази година, по една щастлива случайност попаднахме в къмпинг, създаден с единствената цел да е сърфистки лагер за деца – нещо, което разбрахме в последствие. Знаехме, че мястото е в Гърция, че се пътува с ферибот и че е диво и няма почти никакви хора. В тая проклета ковид ситуация това беше достатъчно, за да тръгнем натам с 300. Подготвих всички 458 документа, QR кодове, PCR тестове, декларации, паспорти, багажи и очаквах деня, в който ще тръгнем. Вълнувах се, че за дъщеря ми всичко е съвсем ново. Беше ми изключително интересно как ще се справи с условията. И се надявах… надявах се да не сме се провалили като родители!
Пътуването:
Тръгнахме с кемпер в 2 през нощта, за да не ни е топло (в кемпера нямаше климатик). Дадохме си аванс от няколко часа, защото последното ни пътуване беше свързано с 6 часово чакане на границата. Този път нямаше опашки и минахме горе долу безпрепятствено. Изключвам факта, че ме викнаха за втори PCR. Пристигнахме в Кавала (откъдето тръгва фериботът) по някое време сутринта. Намерихме къде да спрем и отидохме да закусим. Температурата вече нажежаваше термометрите до пръсване, а беше едва 8! Нямах никаква представа какво ще правим до 16:30, когато трябваше да тръгне корабът. Напълно сварени и залепнали по асфалта, се качихме на ферибота час и половина преди потегляне. Климатикът на кораба беше развален и във всички помещения термометрите бяха стопени. Навсякъде срещах сготвени в собствен сос хора, които се чудеха къде да се дянат. Вероятно това беше причината потеглянето да закъснее с 45 минути. Когато мозъкът ми успяваше да работи, единственото нещо, което измисляше беше да хвърли тялото ми в морето. Без да влизам в излишни обяснения само ще кажа, че за да пиша този текст, явно всички сме оцелели. Мисля, че огромното ни желание и залезът, който срещнахме на кърмата имат основна заслуга за това!
Ден 0:
Пристигнахме на острова късно вечерта. Всички бяхме адски уморени. Никой не беше спал през последните около 36 часа. Отидохме да хапнем в ресторант до къмпинга. С детето влязохме в тоалетната, за да си измием ръцете. Там ни посрещна скакалец с размер на малко коте. И ако мислите, че се шегувам или преувеличавам ще кажа, че в онзи момент би ми се искало да сте прави. Казват, че очите на страха са огромни, но това всъщност беше един от всички стотици хиляди скакалци, които срещнахме. И ако в онази вечер тръшнахме вратата подскачайки, то три дни по-късно нито един „киликандзер“ не ни правеше никакво впечатление. Научихме се да живеем в хармония с природата. Обясних на детето си, че не животните пречат на нас с присъствието си, а точно обратното. И с течение на краткото време, което прекарахме на острова, тя осъзна и разбра това, което й казвах. Ако през първите дни ходеше като в паници, за да не се убоде на някой трън, пазеше се от осите и се плашеше от бръмбарите, през последните няколко шляпаше боса и не забелязваше присъствието на нито една от споменатите твари.
Бързахме да си легнем, но някак, бързахме изключително бавно. На такива места напълно губиш представа за време, но това ще стане доста по-ясно, малко по-късно. След вечеря, аз и дъщеря ми се оттеглихме към кемпера, който заради късното ни пристигне не беше вързан нито към вода, нито към ток. Включихме фенерите и тръгнахме на пътешествие към тоалетната на къмпинга. Стана ясно, че там няма нито осветление, нито топла вода. Така цивилизацията ни помаха за „сбогом“, а дивото ни прегърна с двете си ръце. И все пак, нищо не беше твърде крайно, защото имахме всичко необходимо. Повярвайте, това дори в онзи изтощен и уморен момент, не беше проблем нито за миг.
Влизайки в кемпера и лягайки, обаче, усетих, че тялото ми се топи от горещина. Нашият подслон се беше нагрял твърде много в трюма на ферибота и не знаех какво да направя. Вечерта беше от онези, много тихите и горещи, в които нищо не помръдва. Нямаше как да разчитам на вятър или течение и въпреки отворените прозорчета бяхме залепнали от топлината. И тогава се разплаках от безсилие. Съжалих, че съм изгубила толкова години в незнание и неведение. Винаги съм искала да отида на къмпинг, да спя на палатка, да умея да се справям сама с всичко и да съм повече мъж, отколкото жена. Съжалих, че правя този експеримент заедно с дъщеря си. Заля ме цунами от чувство за вина и почти ме удави през онази нощ. Реших, че ако за мен е дискомфортно в някакъв момент, това важи и за нея. Забравих, че тя и аз сме двама различни човека и че нейните усещания нямат нищо общо с моите. Забравих, че децата ни са корави и че могат да се справят доста добре във всякакви ситуации. Забравих, че често ги подценяваме и то напълно незаслужено! В онзи момент, мозъкът ми си правеше страшна гаргара с мен. Умората и безпокойствието така ме бяха затиснали, че почти не заспах.
Ден 1:
Първото ми излизане от кемпера беше съпроводено с ужилване от оса. Оказа се, че на две крачки от него има кошер. Влезнах вътре, затворих вратата и започнах да мисля как да се справя с тая ситуация. Помолих за помощ. Няколко часа по-късно, всичко беше наред. Помогнаха ни да преместим кемпера, да го свържем към водата и тока, махнаха кошера, изчистихме и подредихме с хлапето и така започна всичко останало! Това беше началото на едно от най-хубавите преживявания, които сме имали с дъщеря ми.
Любов от пръв поглед (и то баш, когато е светло):
Просторът, вятърът, малкото хора (основно деца между 6 и 20), които се бяха слели с морето бяха достатъчно ясен атестат за върховно разпиляване на душите ни във въздуха и по пясъка. Всички ни поздравяваха с широки усмивки, идваха да се запознаем и питаха дали имаме нужда от нещо! Малко след ужилването, ми стана ясно къде сме попаднали. За пръв път на подобно място, с хлапето се оглеждахме с огромни и любопитни очи и сърца, попиващи всяка подробност. Някак, от там нататък, нищо не ни се струваше чуждо, далечно или непознато, а това, на което станахме свидетели остави устата ми широко отворена, вдъхна ми надежда, а на детето ми отвори съзнанието за напълно нов и фантастичен свят! И за това са виновни всички, замесени в тази история. Всички, които не си дават сметка колко са помогнали да отворим още малко очите си, да разширим още повече кръгозора си и да попълним онази графа в дневника си, графата с най-яките спомени!
Ден х, или защо времето няма значение:
Времето се превърна в понятие, което имаше смисъл само и единствено в прогнозен аспект – ще има ли вятър, или не. Ще се кара ли сърф, или не. Ще ходят ли децата от лагера на друг спот, за да карат кайт, или ще останат на този, за да придобиват все повече умения в уиндсърфинга.
ДЕЦАТА:
Винаги съм била почитател на old school възпитанието и на дисциплината. Old school, разбира се, претърпяващо нужната еволюция. Все не намирах подходящото по моите критерии място, докато не стигнах ТАМ. И докато не видях с всичките си сетива онези страхотни деца. Деца, които всеки ден ме впечатляваха и изумяваха с нещо ново. Деца, които спяха на палатки. Които всяка сутрин се будеха сами и ставаха рано, за да отидат всички на плажа (който се намира на 30 метра от „най-отдалечената“ палатка) и или да тичат, или да правят йога, или да играят на някаква игра, свързана с физическа активност, или да плуват до определено място. Деца, които закусваха, обядваха и вечеряха заедно при всички положения. Деца, които всеки ден четяха книги, абсолютно задължително. Деца, които не използваха телефони поради няколко причини: 1. Няма интернет 2. Рядко им се позволява 3. Имат толкова общи интереси, задължения и дейности, че не се сещат за каквито и да било таблети или телефони.
На това място видяхме как деца учат деца да карат сърф, кайт и изобщо всичко, което върви по вода без двигател. Разбрахме, че част от всички удоволствия, с които се срещат в лагера са скачането от скали, играта на тенис, сандбордът и какво ли още не… Видяхме едни адски бойни хлапета, които шлайфаха, боядисваха, чистеха, пазаруваха и готвеха сами. Очевидно бяха напълно подготвени с желание и знания за чудото, наречено жив живот! Видяхме как най-малкият от групата – момченце на 6, с помощта на по-големите си приятели, помогна за изработването на две доста дълги дървени пътеки. Няколко пъти с дъщеря ми опитахме да помогнем с някакви неща, но единственото, което ни позволиха беше да почистим едно от най-великолепните места на къмпинга – Великата сянка! Сянката, подслоняваща всеки ден, всички тези прекрасни хлапета. Под сянката се случваха много и все интересни за мен неща. Слушах разговорите на тези деца – говореха за книги, автори, филми, спорт, музика… Говореха за КНИГИ!!! И не само за тези, които четяха. Играеха на различни игри и общуваха!
Лагерът и неговият създател (или поне това, което видях):
Разбира се, имаше един човек, който отговаряше за всичко. Човекът, създал лагера. Човекът, който правеше всичко, заедно с децата. Той им даваше пример, който хлапетата с удоволствие следваха! Той беше човекът, който измисляше цялата програма за деня. Човекът, когото всички, освен, че уважаваха, някак – почитаха. Когато той говореше, всички мълчаха. Буквално. Рядко ставаш свидетел на такава картина! Ми това в училищата го няма!!! Досега не съм чула, нито видяла, някой ученик да гледа в очите така никоя госпожа… нито да я слуша с такова внимание. Нито да я уважава още повече, след като е бил наказан.
Влизаш в лагера при определени условия. Едно от тях и може би най-важното е, че се спазват правила. Правила, които важат за всички! Без грубости един към друг, без „бе“, ругатни, псувни или пиене на алкохол! Защото всяко едно нарушение, коства някакъв вид „наказание“. За децата думата „наказание“ вероятно е съвсем точна. Не и за мен. Онези „наказания“ учат. Всяко едно не ти взима, а ти дава нещо, всяко едно „наказание“ е полезно за самия теб. Защото или правиш клекове, или коремни преси, или чистиш повече от другите, или работиш повече от другите, или оставаш без телефон за няколко дни. По-добре от това не знам как може да бъде измислено. Станах свидетел на това как две момичета, които имаха известни разногласия, бяха поставени в ситуация, в която или трябваше да се справят с поставената им задача заедно, или бяха обречени на провал. А провалът там, някак, не е опция. Не и ако става въпрос за инат. Защото на останалото всички помагат да се научиш! Това, аз го наричам УРОК, не наказание… Е, ако някой реши да пие или да се бие, нещата стават малко по-различни. Направи ми впечатление, че две момчета са с бръснати глави и това имаше своето обяснение. Решили да пият бира. Нещо, което, както вече споменах, не е позволено. И урокът им е бил това. С тях е бил още един младеж, който не искал да се раздели с косата си. Тогава му оставили избор – всяка сутрин в продължение на седмица да сресва косата на една от девойките и да й лакира ноктите. И той предпочел да се грижи за външния вид на момичето, вместо да остане без коса.
Моето дете:
Ще започна с това, че дъщеря ми плака няколко дни, след като си тръгнахме. Факт е, че й беше нужно малко време за адаптация. Факт е, че последните няколко дни се включи в лагера напълно доброволно. Спа в палатка, раздели се с телефона си без никакво колебание и беше толкова щастлива! Беше щастлива и не й пречеше да се къпе с ледена вода всеки ден. Забрави какво означава „обувка“ и се радваше на прашните си крака. Откакто сме се върнали, всеки ден ме пита дали наистина догодина ще я изпратя в лагера за цялото лято. И всеки ден добавя ново „наказание“ за всички вкъщи. Трябва да четеш книга всеки ден, ако не, има последствия. Ако прекъснеш събеседник, ще тичаш с 2 обиколки повече от нормалното. И така нататък…
Извод:
Много бързо разбрах, че това, което такъв лагер би могъл да даде на детето ти, ти самият не можеш. И не защото не сме достатъчно добри родители, а защото децата имат нужда от самостоятелност, от вяра в самите тях, от увереност, от себеподобни, от чужд авторитет, от различна среда от домашната. И защото това е още една, различна гледна точка към живота.
Затова е яко, вместо да се чудиш какво да правиш с ваканциите на детето си, да му дадеш любов, доверие и шанс да расте свободно и щастливо. И да го изпратиш на лагер!