Анорексията и булимията имат много лица и всичките са грозни.
Беше в този живот. Не знам на кой Бог, на какво или на кого да благодаря, но
Благодаря. За това, че съм тук и сега и че съм способна да отглеждам две деца с целия си разсъдък и останало здраве. От една страна, все едно беше вчера. От друга – все едно не се е случило на мен, или все едно не се е случило никога. Толкова далечно ми се струва всичко.
Не знам дали случката, която ще разкажа накратко е провокирало заболяването, но това е моето единствено обяснение. Е, има още един сценарий, но той е с дълбоки корени в далечното детство и дори да е фактор, не е единствено обяснение.
Споменът ми е, че по онова време имах гадже, в което бях много влюбена. Той, обаче си имаше няколко Елени, а аз уж бях официалната. Връзката ни по тогавашните ми тийнейджърски представи си беше съвсем истинска. Имах ключ от дома му. Ходех на лекции, той – на работа, а след това се прибирах при него. Не всяка вечер, но често. Това за мен си беше сериозна връзка. Приемах ситуацията с другите момичета около него такава, каквато е, първо, защото бях влюбена до уши и второ, защото на в онази твърде млада възраст не съм имала идея да се задълбочавам кой знае колко. Въпросният, ще го нарека Мартин, все обясняваше, че харесва кльощави жени. И аз реших, че трябва да съм по-слаба. Егото ми проговори вместо разума и си въобразих, че по-слабото ми тяло може да бъде причина да се превърна в единствена. Нали все пак това е стремежът на повечето момичета. Особено когато са млади, неопитни и когато нямат представа как всъщност се случват нещата в реалния свят.
Това със загубата на килограми не помогна, защото в крайна сметка се разделихме. След около година отношения, той просто спря да ми звъни. Аз никога не съм била от онези хора, които преследват, звънят, досаждат и правят номера. Моят начин да преживявам такива моменти всъщност е доста интровертен, което е в тотален дисонанс със същността ми. Сега знам, че в ситуации като тази, да държиш в себе си негативни емоции има своите последствия. Един от моите уроци се нарича Анорексия. Изписвам го с главна буква, защото тази гад се настанява за дълго в дните ти, превръща се в 24 часова спътница във всяко едно отношение, държи те за ръката, за гушата и за сърцето през цялото време. Тя определя ежедневието, графика ти и изобщо всичко, което ти се случва. От нея зависи колко си пълноценен в училище или в работата си, от нея зависят срещите ти с приятели, съня, пътуванията, емоциите ти. А и няма как да изпишеш с малка буква нещо, което би могло да те убие. Или по-точно нещо, на което ти самия доброволно позволяваш да те убие.
Когато започнах да гладувам, исках да ме харесват повече, за да се харесвам повече. Диетите, на които се подлагах бяха убийствени. Опиянението от резултата беше толкова силно и така ми завъртя главата, че не можах да спра навреме. И продължавах. Продължавах да не се храня с дни. За едно денонощие изяждах по един морков. Един морков. И естествено се стараех да е най-малкия. Когато се случваше майка ми да вижда как се храня, с какво настървение и с каква мъка хрупам тоя морков, ми казваше с най-тъжните очи в Галактиката:
„Ели, аз заек ли съм родила бе, маме?“ Знам, че звучи смешно, но за майка ми не беше, а вече и за мен. Аз приличах на диво и неопитомено животно. Имах толкова нездрава лудост в очите си, че не знам как родителите ми са издържали да ме гледат. Толкова много болка имаше тогава в очите на майка ми. А аз я мразех, мразех тази унизителна и дразнеща болка!
В началото, преди да спрат да работят, мозъците на анорексичките са толкова изобретателни, че ако насочат енергията си в правилната посока, биха измислили нова теория на относителността. Лъжите, които излизаха от изгорелите ми от собствената микиселина и повръщано устни бяха така истински , че дори аз им се връзвах. Тук идва ред на Булимията. Често те са най-добри приятелки с Анорексията и често едната не може без другата. Ще дойде ред и за нея. За тази с „Б“.
Сценариите за това къде, с кого и какво съм яла бяха толкова тлъсти, че се хранех с тях. Измислях си социален живот, несъществуващи приятели, нереални места и случки. И хората се правеха, че вярват. А аз дори не исках да е истина. Нямах нужда от нищо и от никого. Само от залата, в която се бъхтех по четири часа всеки ден, всеки ден… Нищо не ми пречеше в нито един ден от месеца. Цикълът ми беше спрял, а аз се радвах! Бях толкова щастлива, че не осъзнавах как съм престанала да бъда жена. Не осъзнавах, че съм престанала да бъда човек, не осъзнавах, че има проблем. Огледалото пред мен бе така изкривено, че виждах себе си дебела, огромна, грозна и ужасна. Настроението ми се сменяше за секунди и ако след тренировка се чувствах лека, бърза, пластична, красива, то в края на деня се ненавиждах и вярвах, че съм тежко, тромаво животно. В залата ми се случваше докато тичам да ми причернява и тогава в огледалото виждах очите си като огромни, черни бездни. (Тичах между 50 минути и час със скорост 10, 11 и тези, които тичат на пътека разбират за какво говоря) Да, бях ужасно грозна, но защото представлявах скелет, облечен в кожа. Дори през лятото студът пронизваше цялото ми тяло и го караше да се гърчи. Ръцете и краката ми бяха така ледено студени, като на мъртвец. Пръстите ми бяха сини, а сърцето… почти не го усещах. То ме беше предало, но все още не си давах сметка, че аз бях предала него. Бях предала себе си. В онзи момент психиката ми не беше достатъчно силна, за да се пребори с разни емоционални травми и вместо да ги предъвче, осъзнае и приеме, ме караше да се самонаранявам по този брутален начин. Спомням си, че биеше толкова ужасяващо бавно това мое сърце. Татко ме заведе на лекар, защото един ден си мислех, че умирам. Спрях да усещам в гърдите си каквото и да било. 35 удара в минута. Имам документ и още го пазя.
Понякога обаче огладнявах. Истината е, че умирах от глад и ядях настървено и ненаситно, като богато почерпен просяк. Тъпчех се с каквото ми падне и гълтах без да дъвча. Устата ми се превръщаше в някаква бездънна яма и побираше завидно количество всичко! После се наказвах и повръщах. Така яростно, толкова се мразех, плачех и повръщах, а после лягах полу жива и адски изтощена. Лягах до олтара на наказанието и плачех с глас с часове. Много префинено нарекох тоалетната – олтар на наказанието. Мразех тая тоалетна до дъното на душата си. Кокалчетата на ръцете ми бяха разранени от зъбите. Често имах ужасяващи рани по ръцете и ми течеше кръв. Толкова гневно си бърках в гърлото и с такава жестокост посягах на себе си! А после пак се напивах със собствените си лъжи. Отново се намирах в един по-прекрасен свят – света на килограмите и калориите. Там ми беше удобно и уютно. Познавах кантара толкова добре и така го обичах, когато показваше каквото искам. Не можете да си представите какво значение имат 100 грама за една анорексичка. Не можете да си представите какво бяха 100 грама телесно тегло за мен в онези моменти. 100 грама можеха да ме накарат да откача от щастие или да припадна от изтощение във фитнеса. 100 грама. А с тая биполярност колко време се борих! И не знам докъде съм с тази задача, но това е съвсем друга тема.
По едно време започнах да ям и грейпфрути. Тях не повръщах. Ядях ги, защото някога бях прочела (когато още четях, защото между живота и смъртта никак не четях, можех само да се взирам в изкривения си образ в огледалото), та бях прочела, че грейпфрута топи мазнините в човешкото тяло. А аз вече нямах никакви! Но ги топях. Че тя кожата ми беше станала като хартия, а аз топях мазнини. Не разбирах, че топя органите си или по-скоро не осъзнавах, че съхнат. И, че рано или късно, ще спрат да работят. За момент, съвсем в началото бях превърнала себе си в учебник по анатомия и наистина изглеждах добре. За кратко. Но тогава не разбирах, че тогава, ама точно в този момент трябва да спра да гладувам. В онези дни все още не повръщах, не бях така изтощена и тренировките ми бяха горе долу нормални. Моментът преди границата е този, който трябва да задържиш, но аз не се справих. Не просто се подхлъзнах, а се пързалях към една ужасяваща пропаст, за чието дъно дори не подозирах колко е черно и хлъзгаво и колко трудно се излиза от там.
Не знам защо, но мозъкът ми отказва да си спомни колко години продължи този период. Наистина отказва. Много пъти по една или друга причина, съм правила ретроспекция на живота си и това са годините, които не си спомням. Сега всичко ми се струва като някакъв сън. Кошмарен, но сън. Все едно не пиша за себе си. Не съм сигурна даже, че това съм била аз…
Не знам кога приключи всичко това, но знам как. Този ден мисля, че не бих могла да забравя. Борбата с това заболяване е изключително уморителна и дълга. Първо трябва да осъзнаеш, че имаш проблем, което е повече от трудно. Както вече споменах – бях се превърнала в мизантропен социопат, който не понася никого. Заради погледите. Заради съветите. Заради съчувствието. Заради съжалението, което предизвиквах. Особено през лятото, когато дрехите ставаха все по-малко. Заради опитите на любимите ми хора да помогнат.
След като превъртиш играта тотално и си дадеш сметка, че имаш реален проблем трябва да осъзнаеш какви са размерите му и да разбереш, че ако продължаваш по този начин ще умреш. Съвсем буквално. Тялото ти съхне и умира бавно и мъчително. Започват да те болят кокалите, често нямаш сила да станеш от леглото и си зверски отпаднал, цветът на кожата става сивкав, трудно държиш очите си отворени и мозъка си буден. За концентрация не може и дума да става. Отнесен си, намираш се в някакъв собствен свят, който е навсякъде другаде, но не и тук и сега и в тази реалност. И в това състояние ти се налага да си шибнеш два много яки шамара, за да се събудиш и да приемеш себе си такъв, какъвто си (вероятно най-сложната част за ума). После идва моментът, в който се изправяш срещу остатъците от тялото си и правиш тая толкова трудна първа крачка. Първата малка крачка към връщането към живота. Питали са ме защо не съм потърсила помощ. Но това е съвсем друга тема. Тема, в която става дума за това да се справиш сама.
Борбата за живот започна едва тогава, когато припадах от пълно изтощение, когато бях отвъд ръба на пропастта. Когато усетих как гасна и не бях сигурна дали ще има утре.
Когато се случи това бях на тренировка. Поредните стотици коремни преси. Беше ми лошо. Бях замаяна, много замаяна. После се опитах да вдигам гири. Не можех. Не можех да вдигна собствените си крака от пода. И сега, докато пиша се сещам за всяка подробност. Спомням си сиво червената зала, мирисът на пода, високите тавани. И усещам физически онова базкрайно гадно чувство и онзи безхоризонтен и метален страх. Крайниците ми омекват и ми става лошо, много лошо. Главата ми изтръпва. Вдишвам глътка атмосфера и продължавам. Да пиша.
Опитах да си тръгна от залата. Влачейки се към съблекалните, треперех. Не помня как съм се прибрала. Вкъщи отидох до тоалетната и знам, че олекнах, и омекнах, и се задуших и умрях. Наистина бях сигурна, че съм умряла. Когато отворих очите си, стаята се въртеше. Някак бях стигнала до хола. Не можех да стана и да взема дори чаша вода. Не знаех дали ще оцелея. Паниката беше превзела всяка гънка, всеки косъм, всяка нота в мършавото ми немощно тяло. Виждах дупка, и тунел, но тоя тунел нямаше край и не виждах светлина. А само мрак. Толкова бях уплашена за себе си, за бъдещите си любови и за бъдещите си деца… Тогава исках помощ – бърза, бавна, все едно! Просто ПОМОЩ! Исках да се обадя на някого, телефона беше над главата ми, съвсем близо. Но не можех дори да се пресегна. Нямах никаква сила, тялото ми тежеше като олово. Наистина не можех. Мина малко време, плачех без сълзи. Едва говорех. Всъщност, дори не можех да говоря… Устните ми се отваряха, но от тях излизаше само някакво шепотно грачене. Ако ми следите мисълта и се чудите с кого съм опитвала да говоря – със себе си. Обърнах се към себе си и към живота. Не можех да помръдна. Трудно ми беше дори да мигам. Никога не съм предполагала, че е възможно човек да се чувства толкова уморен. Никога не съм предполагала, че е възможно доброволно да се докарам до такова състояние!
Вече беше нощ. Безкрайно дълга нощ на очакване. Чувах дишането си. Слушах тялото си и се чудех дали за мен ще дойде изгревът. Дали ще видя родителите си, дали ще се срещна с приятелите си, дали отново ще слушам музика… имаше още много „дали“ в тези часове. Помня този изгрев. И бях жива! Все още дишах.
Чак тогава разбрах погледите на другите хора. Бяха ужасени. Имаше моменти в които мислех, че се обръщат след мен защото съм красива! Дрън дрън. Но когато си болен не разбираш. Нищо не разбираш. Пишейки си мислех, че ако случайно някой болен от рак например, чете тия редове ще ме мрази. Защото е истински болен.
Само ще кажа, че болестите на ума не са за подценяване. Защото те убиват. Също както рака. И проблемът е огромен и реален!
2 Responses
Запознах се с теб, мисля, точно в момента на морковите… и помня колко много повлия това на мен, до ден днешен, а и погледа на майка ти – светла и памет!!!
Да, спомням си много добре това начало…