Търсене
Close this search box.

Как се влюбих в Париж. Част 2

Публикувана от

Елена Димова

Чудя се откъде да започна с продължението на тая парижка одисея. От това как се влюбих от пръв поглед, от обяда с непознати или от крайно недостатъчния един ден в оная Вселена, наречена Лувър. Спомените в главата ми не са съвсем точно подредени и хронологията със сигурност малко ще накуцва в тая част, но това не е чак толкова важно.

Реших.

Водка с доматен сок

Един следобед с Майка ми бяхме близо до улица Frédéric-Bastiat (помните ли? „Нашата“ улица с аристократичния апартамент) и решихме да се приберем за час. От една страна не искахме да пропускаме нито секунда от попиването на всяко кътче в този град. От друга обаче, краката ни тежаха като олово и телата ни имаха нужда от малко почивка. Който не е опитал да преброди Париж пеша, той не знае. Но пък би било страхотно да опита.

Заварихме Джими (нашия домакин) в апартамента, който ползваше за офис, с някакви руснаци. Седяха и си говореха, а асистентът му Мишел сервираше водка и до водката, в огромни чаши – доматен сок. Възпитанието не ми позволяваше да оглеждам масата и щръволиите за ядене, но гладът и песента на стомаха ми диктуваха друго. На една дървена дъска се мъдреха всякакви сирена и едно такова грамаданско грозде, което ми се кокореше с огромните си плодове, прилични на любопитни детски очи. Тая приказка за пиенето на руснаците се претвори в едни големи глътки и в общи линии, пиене на екс.

Разбирате, че сестрата на Ганя със стържещата цигулка в стомаха успя да огледа чиниите на хората. И надявам се разбирате защо говоря дистанцирано за самата себе си, нали? От срам. Простете тоя неделикатен срам, но ще ви кажа, че да си гладен в Париж ама хич не е хубаво. Ще направя едно нищожно отклонение в тоя разказ като споделя, че си „намразих“ роднините по време на това пътуване. Щото ако през първите дни се хранех с изкуство и красота, по-нататък си ми трябваше нещо по-материално и солидно. Вървяхме покрай едни пекарни, от които се носеше най-приятната миризма на детство и току що излязъл от фурната хляб. После пък дълбоко в мозъка ми се настаняваше една адски нахална миризма на пържени сладки. Някаква смес между палачинки, понички и едни арабски захарни изкушения, които ми е трудно да нарисувам с думи. Само ще си спомня, че се материализираха в най-различни форми и бяха изпържени до златно. Златно като слънцето ама не в 12 на обяд, когато свети така, че те заслепява и не можеш да видиш. Златно като блед карамел, в каквото се превръща, когато бавно започне да се снишава и вече е възможно да го погледнеш право в очите. Да не говорим, че докато се разхождаш по улиците отвсякъде изскачат хора с чаша вино в ръка! Сякаш го раздават безплатно по 24 часа в денонощието. А как искахме все да сме пияни с Мама. Допълнително пияни и не само със заобикалящата лудница от всичко! След опоскана България, която държа да отбележа, че много обичам, за да понесеш всичкото това величествено парижко чувство си трябваше и малко алкохол. Да не говорим, че всички около нас се хранеха постоянно. В кафенетата, в ресторантите, подпрени на някой бар, настанили се удобно в прегръдката на зелената трева или пък седнали на стълби. Струваше ми се, че само ние вървяхме с километри и твърде неуспешно се стараехме да не мислим за кроасани и пържоли едновременно. Не можехме да си позволим нищо от това. Не и всеки ден. Дори не и през ден. Защото трябваше да пестим парите си за подаръци. За роднините. Разбирате ли?! Разбирате ли защо човек трябва да е егоист в здравословни дози? Най-малко за да не му текат лигите като на Гаврош пред някоя витрината. Искам да ви кажа, че никой роднина не помни дали и какво сме му донесли тогава от Париж. НИ-КОЙ. За сметка на това аз помня колко много неща не изядох!

Но да се върнем към срещата на Джими с руснаците, която приключи съвсем бързо. Мишел трябваше да ги води някъде и се извини като каза, че ще се върне да оправи всичко малко по-късно. Той имаше ключ и това не ни ангажираше по никакъв начин. Тогава се намеси Майка ми с предложението ние да се погрижим за бъркотията. Каза му, че не е нужно да се разкарва само заради това, освен ако няма и друга работа. Той благодари, че ще го отменим и пет минути по-късно останахме в компанията на непокътнатите френски сирена, ококореното грозде, огромни, но за сметка на това недокоснати и пълни чаши с доматен сок, изпразнени от съдържание чаши за водка, едно празно и едно преполовено шише с прословутия, любим за толкова руснаци алкохол. Джими беше казал, че всичко в апартамента е на наше разположение, но ние не злоупотребихме. Никога. Освен тогава. Мама ме погледна и каза: „Виж сега, дай да пийнем по едно и да завъртя една супа с тоя сок, вместо да го хвърлим, какво ще кажеш?“ Аз я погледнах опулена и не разбирах вътрешните си съпротиви. Не разбирах защо го усещам нередно, нито разбирах защо Майка ми ме уведомява въпросително за намеренията си. Във всеки случай, Боже, нямах нищо против!!! Час по-късно седяхме на земята на миниатюрното балконче с изглед към улица Frédéric-Bastiat, ядяхме топла супа, пиехме водка и си отчупвахме по мъничко сирене. Гроздето оставихме за закуска. Не знам Мама какво беше намерила по шкафовете в кухнята, но и сега ми се иска да й кажа, че по-вкусна доматена сума не бях яла. Никога.

В метрото по булгаристански

Така приключи тоя фантастичен балконски пикник, оставихме го в предишния ден и започнахме нов. Приятелка на Мама, която живееше в Париж от години ни беше поканила на гости за вечеря. Намираше се някъде в предградията и помня, че сменихме няколко мотриси докато стигнем до нея. За пребиваването там нямам намерение да разказвам, но прибирането беше съвсем отделно преживяване. Трябваше да си тръгнем в точно определен час, за да хванем последните влакчета на метрото и разбира се, бързахме. И да ви кажа, нямам никаква представа как в това напрегнато бързане, остана време за размисъл как да спестим един билет. Решихме, че можем да минем като един човек, ако се залепим една за друга. Просто „невероятна“, да не кажа „гениална“ идея! Колкото и да бяхме хербаризирани от всекидневното трамбоване и калориен дефицит, две е повече от едно и естествено, се препънах в металната въртележка. С две думи, номерът почти мина, защото някак успях да се провра след Мама. Обзе ни онази топла вълна на безсмисления и нетраен успех, която бе пресечена от някакви униформени гласове. Тъй като бях учила френски в училище, а и продължавах с уроците в онзи момент, много добре разбирах какво ни говорят полицаите. Това не беше страната на тарикатите, в която всеки се опитваше да измами системата и да се извиси над всички закони, щото нали е много важен и е син или дъщеря на баща си. Намирахме се в голяма европейска столица с нормално законодателство и дори дребните нарушения не оставаха незабелязани и биваха наказвани. Ужасно се притесних, направо имах чувството, че ще припадна. От срам, от неудобство, от страх, от всичко. Никак не улесних ситуацията за съвестта си, когато реших да излъжа на развален френски първо, че je ne comprends pas rien! (нищо не разбирам), че je ne parle pas français (не говоря френски) и че je suis très malade (ми е много лошо). Идваше ми да си изкопая дупка и да се завра в нея ако не цялата, то поне главата. В момента ми беше все едно, че задникът ми ще стърчи, стига да не ми се виждаше лицето, червените бузи и посраното изражение. Сигурна съм, че на Мама също не й беше забавно. Колкото и да е смешно, беше точно толкова унизително и глупаво. В крайна сметка никоя от нас не беше на 15. След 10 минутен цирк тези хора ни пуснаха! Не знам защо. Дори ни позволиха да вземем влакчето и наистина не помня как така не бяхме изпуснали последното от тази линия. Много добре помня как се гледахме с Мама в празната мотриса. Мълчахме и ни се доплака. Защото не е честно да сме с толкова мизерни мислене и манталитет. И защото колкото и широко скроена да беше Майка ми и в каквато и среда да беше възпитавана, беше расла във времето на бай Тошо. Време на скопени желания, мечти само за най-смелите и онова фалшиво равенство между хората, което никога не е съществувало. После дойде 89-та и прословутия Преход. После и Виденовата зима. И на човек, дето буквално се е борил за хляба си и до вчера е висял на опашки за брашно с часове, много трудно може да бъде обяснен нормалния живот прост така, без да е живял в такъв поне десет години. Не искам да се отплесвам толкова далеч във времето, а и тук не е мястото на тая скоба. Затова ще продължа със смешната част.

Tour Eiffel

Разбира се преживяхме някак това цялото унижение на което сами се бяхме подложили и влязохме с усмивка в следващия ден. Знаех, че предстои нещо страхотно. Нещо, наречено Айфелова кула. Разбирам защо французите се гордеят толкова много с това инженерно произведение. Ако бях французойка, сигурно и аз щях да гледам надменно всички чужденци и да се държа така, сякаш бях самият Густав Айфел. Това е моментът, в който ще споделя колко смразяващ страх имам от високо. Страх, от който като погледна от първия етаж на някой балкон ми изтръпват крайниците, изпотяват ми се дланите и ме гъдел в стомаха все едно съм изпаднала в безтегловност. Преодолявам някои височини, разбира се, но знаех, че Айфеловата кула щеше да е първото толкова високо място, на което щях да опитам да се кача. Така се вълнувах, че не обърнах почти никакво внимание на километричната опашка. От напрежение непрекъснато изстрелвах всякакви произволни думи към Мама, която ту ми се смееше, ту недоумяваше как е възможно да бъдат изговорени толкова глупости в секунда. Все забравям да отбележа, че навсякъде мъкнехме камера с онези малките касети, които много от вас вероятно дори не са срещали поради крехката си възраст. Тия касети все още съществуват в апартамента на майка ми и може би е възможно да бъдат гледани на някой архаичен VHS. Знам, че има покъртително смешни неща на тези ленти. Ситуации, които съм заровила някъде дълбоко в шкафа с прашни спомени, които бих гледала с огромна радост, но и които със сигурност биха направили тоя разказ безкраен.

Връщам се към опашката, на която Майка ми няколко пъти опита да изкопчи от мен на кой етаж бих се чувствала по-добре предвид страха ми от високо, а аз обясних, че щом ще е по-високо от градинска пейка ми е все едно. Така взехме решение да се качим до средата.  Беше топъл, приветлив и слънчев ден. Идеален за подобно преживяване. Дойде нашият ред и в тоя момент замръзнах. Тук ми се губят някои подробности, но пък помня толкова добре гледката, която посрещна погледа и съзнанието ми. Мисля, че не бях виждала толкова красив град отвисоко до тогава. Сърцето ми беше препълнено. Адреналинът се беше вкопал във всеки мой телесен милиметър. Това, което виждах със сърцето си беше попречило на страха от високо. Не го усещах. Единственото нещо, което исках в тоя момент беше да гледам. Имах чувството, че сме останали само аз, Майка ми и града. Нито виждах, нито чувах всички останали. Бях се абстрахирала от лудницата и правех точно това, заради което се бях качила на Айфеловата кула. Да попивам всичко, което мога. Имах желание да погълна, да запечатам и да не забравя нито един детайл от тази гледка, само че това не беше възможно. Обърнах се към Майка ми:

Аз: „Ще останем тук цял ден, нали?“

Тя: „Да, ще останем.“  (Отговори без грам колебание. С усмивка. Майка.)

Седем часа и половина обиколки от всички страни, седем часа и половина, през които наблюдавах как живее и диша градът, как се движи, как обича и как прегръща всеки, който си поиска. Беше ме обзела напълно истерична приповдигнатост, която Мама се погрижи да запечата на една от онези касети, за които споменах по-рано. Не ми се вярваше колко идиотски можех да звуча и изглеждам. Когато гледахме записите след време, се напикавахме от смях в тази част. Все едно бях изпила няколко литра късо кафе наведнъж и ме бяха изстреляли с прашка. Ми аз не съм спряла да говоря от онези произволни думи, които звучат по следния начин: „Париж ще се изкъпем пиене на коктейл в Пловдив музика като отидем и е много красиво тука а в Лувъра като сме и сандвича ще отидем до градината да се смеем на въртележките“. Думите не са били тези, но в общи линии смисълът е бил точно толкова безсмислен. Обикалях средния етаж на кулата като човек оставил мозъка, двигателния си апарат и равновесието при асансьорите в основите на мащабната постройка. Ходех, ръкомахах, говорех, после спирах и се взирах в далечината на всяка една точка, която можеше да попадне пред погледа ми. И бях безумно щастлива. Там и тогава. Не събирах впечатления за „после“. Не си правех селфита, а просто изживявах пълноценно всяка една секунда.

Защо повече от седем часа ли? Как да ти стигне тая красота за по-малко? Как да усетиш пулса на Париж, ако не го видиш отвисоко докато слънцето танцува с лъчите си върху сградите и малките улички? Какво си разбрал от тоя град, ако не видиш отвисоко как залязва същото това слънце и рисува във всички най-топли цветове и нюанси по гръмката Сена? Как да чуеш вечерната парижка песен, ако поне за малко не успееш да погледнеш отвисоко всички онези стотици хиляди светлини, които играят на гоненица по огромните булеварди?

Благодаря ти, Мамо, за тези часове търпение, които прояви към мен. Благодаря ти, Мамо, за този месец, който жигоса безболезнено сърцето ми.

Любов по френски

На прибиране към улица Frédéric-Bastiat минахме през площад Трокадеро. На всичкото отгоре след този изтощителен за съзнанието ми ден, някъде в далечината мярнах някой да върти огньове на фона на музика. Задърпах Майка ми в посока на ритъма (рядко успявах да съм деликатна в определени моменти) и след малко бяхме част от многобройна публика, част от която танцуваше заедно с музиката. Беше много магично. Така го усещах тогава. Момчето, което въртеше огньовете танцуваше заедно с тях и аз бях вцепенена и останала с отворена уста. Приличах на дете пред входа на лунапарк, ама такова, което не е сигурно дали ще влезе. Погледите ни се срещнаха и стомахът ми се преобърна. След това той ми се усмихна няколко пъти – на мен! И това беше. Влюбих се. От време на време успявах да видя тъмната му кожа и голямата му усмивка зад огньовете. Беше така ловък и бърз, струваше ми се неземно красив и виртуозен… Боже, все едно беше открил нова Менделеева таблица, която щеше да пренареди всички вселенски правила! Толкова важно ми се струваше това, което прави. Трябва да ви кажа, че според сегашните ми разбирания съм почти убедена, че на прибиране към България вече не си спомнях физиономията му. Всъщност аз дори не успях да опозная лицето му в тая тъмница. Но! Заради това момче всеки ден изнудвах Майка ми да се връщаме на площада. Разбира се предвид разстоянията в Париж и предвид факта, че ходехме основно пеша, не беше възможно просто ей така, всеки ден да минаваме през Трокадеро. Така исках да видя огненото момче отново и го „търсех“ го по улиците, въпреки че не знаех дали ще го позная, но това така и не се случи. И може би е по-добре, че остана един такъв почти невъзможен образ, вместо да се бях разочаровала от реалностите.

Толкова за моето парижко влюбване. Остана си в огньовете на Трокадеро и потъна в градския шум. А нас ни чакаха още много преживявания. Чакаха ни Montmartre и всички художници с фантастичните си платна, величествените катедрали Sacré Cœur и Notre-Dame de Paris, очакваха ни още толкова много музеи, градини и всички мостове над Сена. Чакаха ни всички букинисти край Сена и всички антикварни магазини, чиито древни часовници тиктакаха в свой собствен ритъм и без да бързат за никъде, останали някъде там, във времето. Чакаха ни толкова много акордеони, латерни и мимове, които щяха да разкажат ощ малко от приказката за вълшебен Париж. Има ли изобщо безмълвно място в тоя град, което да не говори за нещо? Има ли улица, на която човек би могъл да остане емоционално безучастен, ако знае поне малко история? Толкова още мога да пиша… За Лувър, за Бубур, за Дефенс и Триумфалната арка, за обяда с непознатите българи и тартарът, който залепна за гърлото ми, за всичкото изкуство на което се любувах до припадък, за григорианското пеене, което чух за първи път на живо и щях да пощурея, за латинския квартал и за всички красиви проститутки, които видях (както и за това, че за малко щях да ям бой от един сводник, щото реших да снимам част от онази прословута улица!), и най-вече за това как Мама ме чакаше пред музеите на Пикасо и Роден (и не само), защото не можехме да си позволим да влезем двете…

Толкова много думи изписах, а сякаш не разказах нищо. Не знам дали ще продължа с историята за това пътуване и не обещавам трета част. Но ако има, тя ще носи друго настроение и за да я напиша точно както си представям, ще трябва да припомня на себе си няколко книги, като започна от оригиналното издание на „Клетниците“. Чудих се дали да завърша с Париж и Революцията, приемствеността между старото и новото време или с нещо смешно. И избрах второто. Не защото е по-лесно, а защото е по-лично. И защото целия разказ върви така.

Дойде моментът в който трябваше да се разделим с апартамента, който ни приюти така топло и сърдечно, с улицата по която минавахме през всички тия около 30 дни, с цялата атмосфера и Любов, която подарих завинаги на тоя град. Беше ми ужасно мъчно и не исках да си тръгвам, но и бях страшно щастлива заради всичко, което ни се случи. Бях толкова благодарна на Майка ми и Баща ми за това преживяване… Благодарна съм и днес.

Събрахме си партакешите и натъпкахме един куфар само с подаръци, благодарение на спестени пари. Пари, които можехме да похарчим така щедро и за много по-важни неща. Част от покупките бяха стъклени сини чинии във формата на листа, но с всички възможни детайли, които съдържа едно истинско листо. С нежната му кръвоносна система и всички извивки и дръжка. Бяхме си купили и едни керамични лампи с инкрустирано начупено синьо стъкло по калпачетата. Бяха малки, като за нощно шкафче. Не си представяйте, че сме си донесли абажури от Париж, въпреки че май и на това бяхме способни. Или по-скоро Майка ми. В деня на пътуването падна едно опаковане в едни вестници… не помня откъде ги намерихме, но помня, че бяха десетки страници. Часове увиване и опаковане. Ад! Слънцето залезе и това беше знак, че Мишел всеки момент ще дойде да ни вземе, за да ни закара до автогарата. Натъпкахме куфарите в багажника на комбито (което помня много слабо) и тръгнахме по уютната уличка. След това завихме по Champs-Élysées и Мишел натисна газта. В един момент усетих, че нещо не е съвсем наред, но не можех да определя какво. Обърнах се назад и видях, че багажникът зее отворен и багажа ни го няма. Развиках се инстинктивно на български, но Мишел не разбра нищо. Докато успея да сглобя изречение на френски, се бяхме отдалечили от куфарите на завидно разстояние. Той пусна аварийните, спря колата и излезе. Беше малко отнесен (съжалявам, че не обърнах повече внимание на този образ в разказа си) и забрави да затвори вратата на колата. Започна да крещи нещо на френски и да се опитва да отбива колите. Всичко изглеждаше адски сюрреалистично и докато Мишел опитваше да събере и преброи куфарите, ние се притеснявахме за чиниите и лампите! Нищо, че можеха да ни отнесат и да няма кой, по дяволите, да ги ползва! Бяхме спрели по средата на булеварда, в сърцето на града и покрай нас свистяха клаксони и спирачки. Беше голяма бъркотия.

Ако се чудите – всичкия багаж беше събран и натъпкан в багажника, а с него и всичките ни притеснения. Час по-късно вече пътувахме към България. Мислено се разделяхме с всичко, което виждахме през прозорците на автобуса. За всички тези дни, това беше първата и единствена дъждовна вечер. Беше започнало да вали още докато Мишел събираше багажа ни от булеварда. И беше страшно красиво. Пак. Така не исках да си тръгвам. Помахах мислено и си казах:

„À bientôt!“

2 Responses

  1. Здравей,Елена <3
    Върна ме в далечната вече 2007 година. Един студен декември в Париж, заедно с моята майка – същото безумно двудневно пътуване с автобус, сандвичи и кроасани навсякъде, на гости при роднини в прекрасен апартамент. Попаднах в един друг свят, който се разкри пред мен тогава – спомени,изпълнени със смях, притеснения и толкова красота, която винаги пазя в сърцето си. От части имах чувството,че аз пиша – всичко – дори и подаръците за близките:)
    Благодаря за вълнуващото описание на теб и за лудостта за приключения на Мама.
    <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *