В чужда държава съм. Няма дълго да обяснявам, че ще се уча да карам сноуборд почти на 40. Някога карах ски. Когато бях на 20йсе. И от тогава все си мечтая за сноуборд. Ама наистина и всяка зима. Нали ги знаете тия смешни заплахи към себе си? Моята беше нещо от рода на: „Ей са се качвам на пистата и глей кво стаа!“ И така около 20 години… Ей на това м викам постоянство аз.
Връщам се в началото на самата история, когато най-накрая мечтата ми се сбъдна. Ще започна с качването в самолета. Супер компания, всички карат всичко като луди! Купила съм си екип, само борд взех назаем от приятелка, която беше така добра да с довери на начинаещ и да ми го даде без никакви съмнения и договорки. Доволна, сядам си на мястото и на всичкото отгоре съм с нов телефон. Умирам си от кеф заради големия му дисплей и си викам: „ей сега ще си сваля един филм от Netflix и няма да разбера кога ще кацнем.“ И дотук с плановете!
Издънка № 1:
Телефонът ми блокира по време на полета. Чисто нов. Скапан софтуер, скапани и тъпи умнофони! Егати! Проби с рестарт и какво ли още не – нищо не помогна. След като кацнахме и докато вземем корите под наем, продължавах да опитвам какво ли не. И „Оп“ (любимото ми възклицание!)! Син екран! Приключих с телефона по време на тая почивка. Поне с този конкретен. От липса на връзка със света ме спаси един добър човек от компанията, който беше решил да си купува нов апарат от мястото, на което отивахме. Човекът си взе телефон почти веднага и ми го даде да го ползвам. Аз не бих го дала на себе си, като знам какво представлявам. Просто живея с мисълта, че не бива да сме роби на вещите си, а те на нас. И все пак, когато нещо не е мое подхождам отговорно и го пазя. Това го пиша в случай, че някой ден поискам нещо на някой от вас!
Първи ден сноубордно дело. Извадих късмет с учител българин, който за два дни се присъедини към компанията защото се оказа, че е приятел на почти всички и случайно е там. Със сигурност не беше дошъл за да учи 40 годишна откачалка как да стои върху дъската повече от 12 секунди, без да се размаже в снега, но кой би бил против да изкара някой лев, докато е на почивка?!
Падане, ставане – ясно. След като ми се развали телефона в момента, в който кацнах, поне да бях изтеглила повече пари!!! (тия двете действия изглежда да нямат много общо, но не баш). Да, ама не! Опасявах се, че ще загубя тия скъпоценни ….се евро и реших да плащам с карта.
Мисля, че трябва да мисля! Генерално, нали! И повече, и навреме! Щото сега ми се налага да си науча урока по сложния начин! С две думи:
Елено, когато се качиш на пистата, картите не се държат в джоба, в който когато паднеш, стават на парчета… нали… Особено когато се предполага, не, не се предполага! Особено когато е ясно, че ще падаш безброй много пъти!
Издънка № 2:
Оказах се без карта, без пари и без собствен телефон в Италия още на първия ден. Но, аз съм способна и на по-интересни рекорди!
Счупена карта, ама накрая на деня бях супер щастлива, щото пусках пистата. Вярно – детска, ама я пусках! Изчанчи ме този учител! Обяснихме се още в началото, че няма много време за непрекъснато повтаряне на базовите неща, нахвърля ги, направихме ги по веднъж, два пъти и директно на влека. Шибнах се няколко пъти с борда в каската, паднах още около 350 пъти, обаче бях щастлива.
Вторият ден горе долу повтори първия с изключение на строшената карта и това, че пуснах пистата повече пъти и една идея по-бързо и по-уверено. Дотук добре. Още по-добре беше, че УСПЯХ да платя със строшената карта на пос терминал! Не знам как стана, но когато разбрах, че експериментът е успешен, продължих да плащам с тая карта още бая дълго време.
Трети ден от общо седем (или десет, не помня). Страхотният ми учител си тръгна от Ливиньо и трябваше да продължа уроците с един италианец. Беше на около 50, сух, адски жилав, със сбръчкано лице, кристално сини очи и онзи, скиорския тен. С него започнахме от самото начало. Обясни ми какво е сноуборд, как трябва да си обувам обувките, как да стоя на дъската, накъде да ми е обърната главата (нещо, което в един момент става рутина, но в онзи момент колкото и да ми се обясняваше, инстинктите ми често грешаха и гледах в обратна посока). Този ден беше доста разочароващ поради простата причина, че учителят си имаше ангажименти и не можа да ми отдели повече от час. За този час успяхме да се качим само и единствено на пешеходно разстояние от десет крачки на нещо като бебешка пистичка. Даже по-скоро пистенце. След като мина тоя един час, италианецът си тръгна и аз опитвах разни неща сама. Останалата част от групата нямаше как да се занимава с мен. Повечето карат извън пистите и са наистина супер добри, аз само щях да преча. Препичах се на слънце и ги чаках да се върнат, за да започне яденето и пиенето.
Четвърти ден (вече съм сигурна, че дните бяха повече от 7!). Дойде италианецът, качихме се на пистата, прекарахме няколко часа заедно и този път ми се стори по-обещаващо. Дори се уговорихме на следващия ден да отидем на по-трудна писта. Следобед, когато всички от компанията се върнаха, един от приятелите ми реши да покараме малко заедно, за да види докъде съм стигнала, а и всички знаеха, че прекарвам твърде малко време в каране. Притеснявах се защото знаех, че Алекс кара много добре, а не ме кефи да се излагам крайно. Беше ми тъпо и да откажа, а нали бях отишла за да карам, по дяволите! Десет минути по-късно бяхме на върха на пистата, където имаше един много стръмен и неприятен за начинаещ като мен, завой. Естествено, отрепах се още там. Освен това ми беше неудобно да карам човека да ме хваща за ръце и трябваше да се справя сама. В крайна сметка, най-много да пусна пистата на задните си части. Всичко мина горе долу гладко, докато Алекс не реши да направим ще едно пускане. Вече се стъмваше, беше краят на работното време за влека и времето се разваляше. Обясних, че предпочитам да се прибираме, обаче не се прие. Докато се качихме догоре с лифта (който е открит), бордовете ни бяха тотално замръзнали и се пребихме брутално още на слизане. Лифтът почти ни отнесе главите, аз се търкалях, Алекс също беше хванал инерцията за ушите. Изправих се, обаче в главата ми вече се бяха настанили страх и безпокойство. Духаше много силно, заваля сняг, абе – сговни се сериозно. Тръгнахме надолу, щото така или иначе друг избор нямахм(е). Някои участъци взимах по-скоро с лекота, но когато веднъж те превземе несигурност, става по-трудно отколкото е всъщност. Имаше един равен участък, а който кара борд знае какво означава това. Трябваше да се засиля сериозно, за да стигна до следващото стръмно. Не знам точно каква тъпотия съм направила, но при опит да се обърна успоредно на пистата, бордът се спъна в буца лед и следващото, което помня беше как лежа по гръб без грам въздух в дробовете си. Гледах мрачното небе, валеше много красив сняг на парцали, а аз не можех да издам звук. Усещах, че се разплаквам без изобщо да мога да контролирам сълзите си. Бях паднала с цялата си тежест на задните си части. Имах чувството, че не мога мръдна, но както казва един фитнес инструктор, с който тренирах доста време, чувствата лъжат. Точно заради това си събрах крайниците и с помощта на Алекс, се изправих. Естествено, че ме болеше, но как аз ще падна по гръб?! Не буквално, разбира се. Пуснах пистата до долу, но през последните метри наистина имах усещането, че ще спра да дишам от болка. Вече знаех, че трябва да отида до болница. Оффффффффффффффф… Поредната болница в чужбина. Далеч не ми беше за първи път.
Опитах да седна на ръба на една пейка, но не се получи съвсем успешно. Започнах д се въртя като пумпал и накрая си намерих място някак, на една страна. Помолих Алекс да погледне под грейката, колкото беше възможно. Започна едно неловко и непохватно събличане на около 100 ката дрехи, ама с такава мъка и скорост, че и на ленивците щях да им се сторя бавна. Най-накрая една педя плът.
Издънка № 3:
Алекс: „Ами, един кокал тук ти е разместен.“
Аз: „Как разместен?“
Алекс: „Вместо да е в центъра е преместен в ляво. Или си крива по рождение?“
Започнахме да се смеем на нелепата ситуация. Казахме на останалите какво се е случило и с Алекс тръгнахме към болницата. Ако питате как се вози човек с някаква травма по планински път с препятствия, ще ви кажа. Трудно и болезнено. Не съм от тези хора, които разбират от чакри, но знам, че докато стигнем болницата няколко ми се разместиха.
След проведени разговори със застрахователите (настоявах да имам здравна застраховка, защото се познавам твърде добре), се озовахме в конкретна болница, в която се занимават с травми. Започна великото чакане на травматологът. След около час и половина въртене по тия пластмасови столове, докторът дойде. Трябваше да ми направят снимка, за която, разбира се, трябваше да легна по гръб. Ами сега? И без това ми се ходеше до тоалетна, съвсем щях да се напикая от болка върху тая твърда маса. Мина и това. След малко ме извикаха и ми показаха въпросния крив кокал. Също ми показаха и счупения. Това беше моментът в който приех, че през останалите няколко дни със сноуборда само ще флиртувам и то от далеч. Е, ще мога и да го подуша ако толкова ми липсва.
Ще ви кажа, че счупената опашка е като спуканите ребра. Нищо не можеш да направиш. Седиш и чакаш да ти мине. А то НЕ минава, мамицата му. Много дълго не минава.
Следващите дни прекарах в ресторанта, седейки накриво пред компютъра, попивайки пистата и хората, които й се радваха. Поне гледката ми беше фантастична, щото друго не ми остана. И да ям! И да чакам другите да се върнат със заскрежени вежди и замръзнали сополи. И да пием.
На финала на тая така мечтана почивка се оказах със счупена кредитна карта, счупен задник и минус един телефон. Обаче не знам защо, всъщност нищо от това не помня с горчив вкус. Бих се върнала там, на върха на планината и бих повторила всяка една минута. Дори и падането. Щото е важно като паднеш, как се изправяш!