Днес, поради една или друг причина беше ужасен ден (който все още не е свършил и признавам – гледам часовника с известна неприязън). Безкраен ден, вместо безкраен празник. И не в Париж, и не по Хемингуей.
Днес имам усещането, че всичко е залепнало за някакъв невидим край на тунел, който е толкова далеч, че не се вижда. На всичкото отгоре не се вижда и след края. И не стигам до никъде. Тичам, обаче като в сън. Колкото по-бързо опитвам да стигна до решението на проблем, толкова по-меки стават краката ми и всичко в мен се забавя максимално. С изключение на чуждите животи. Те препускат с безобразно висока скорост. Накъде са тръгнали, опитвам да задам въпрос, викайки, но в мъглата гласът ми изчезва. И той невидим, нечут и залепнал за кой знае какво.
Бърз, бавен ден. Ден, който започна с човек с положителен pcr, кихащ и кашлящ, носещ не маска, а лигавник. Знам, щото сам си каза. Не на мен, на банковия служител, на когото щяха да му хвръкнат очите от орбитите! Хвалеше се човечецът геройски, как въпреки `сичко: „ше им *ба мамата на тия У парламента за тая измислена карантина, дето нЕма им спазвам…“.
Ми важно му било да си свърши работата. Викам си: „бързащ живот…“
Смятам да пропусна продължението. Ще слушам музика, докато не успея да бия един студен рестарт на главата… Освен ако дъщеря ми не дойде с нови въпроси за Месопотамия, разбира се!
