Някъде през 2020-та и началото на истерията „Ковид“.
Нямам глас. Никакъв. В смисъл – нула. Отивам на лекар. С маска съм, ама от „модерничките“, щото от обикновените няма никъде! Хората ме гледат като неква, дето си носи кученцето у вютонка! За протокола – заради т`ва, че маските са последен писък, струват 1,20лв., вместо 7 стотинки, нали!
Жената на регистратурата: „Добър ден“ Аз, опитвайки се да шепна: „Трябва ми УНГ“. Жената от регистратурата започва да говори много по-високо: „Моля, не Ви чувам! Говорете по-силно!“. Аз, ама на ум: „Не мога да говоря никак, как да говоря по-силно?“ И, отново, шептейки: „У Н Г“, щото всяка буква е страшна мъка и имам чувството, че гълтам натрошени стъкла всеки път, когато опитам да преглътна, или да издам някакъв звук. Жената от регистратурата вече крещи срещу мен (странно нещо са човешките инстинкти): „Госпожооо, нищо не Ви разбирам, кажете пак!“ Аз проговарям с най-дрезгавия бас, който преминава в тенор, фалцет и отново бас (баси, гласът на Джо Кокър се е вселил в мен, ама прегракналия): „Не съм глуха, госпожо, нямам глас, не викайте. Трябва ми УНГ.“ Жената: „Ох, ама какво съм се развикала и аз, извинявам се…“ Упътва ме до регистратура две, където ми се случва същото нещо, под индиго. В опитите си да разбере какво говоря, жена №2 повтори няколко пъти, че не чува, като всеки следващ беше все по-оглушителен. Обърка ми името на фактурата, сторнира я, написа нова. На новата ми обърка годините, в резултат на което ме накара да повторя цели 5 пъти точно на колко съм, за да не ги обърка пак. Е, в Исул всички вече знаят на колко години съм! Но най-идиотското нещо се случи, докато опитвах да се прибера.
Милата ми баба, която в момента ми гостува, не отваря на непознати. Защо ли? Защото така съм помолила! Звъня аз, идва тя до вратата: „Кой е?“ В този момент разбирам, че няма да ми се получи просто да се прибера. И се започва: „Аз съм, бабо“ – напъвам се, без резултат. Щото шепна, не за друго. Баба: „Няма да отворя, докато не разбера кой е“. Започвам да чукам на вратата, което усложнява задачата. Баба: „Кой е, бе, я не блъскай по вратата!!!“ Аз: „Бабооооо, аз съм“ – естествено, говоря без глас. Баба: „Беа, ти ли си?“ На десетия път се отказвам и само почуквам кротко по вратата. „Докато не чуя гласче, няма да отворяаааа“ – заиграва се баба! 10 минути по-късно просто й писна да си играе и отвори. Бях седнала на изтривалката пред вратата, тотално предала се. Влизам аз и баба: „Ма кажи, че си ти, бе, чедо! Нали да не отварям?!“ Аз: „Бабче, глас нямам, забрави ли, че заради това ходих на лекар?“ Тя: „Бабенце, не ти разбирам, ама забравих, че гърло те боли!“…
Пиша си от дивана в хола. Без глас, но доволна.
