Търсене
Close this search box.

Анорексията и Мартина

Публикувана от

Елена Димова

Ще ви разкажа историята на млада дама, която не познавам. Дама, която реши да ми се довери, за което съм изключително благодарна. Писа ми във фейсбук след като пуснах статус, че търся истории на хора, страдащи от различни хранителни разстройства или на такива, преборили се с демоните си.

Тя реши да остане анонимна, затова ще я кръстя Мартина.

Моята борба с анорексията

Чували ли сте за нещастна любов? Чували ли сте какво може да причини на по-чувствителни хора? Е, това не е единствената причина да разказвам историята си, но е една от основните.

Казвам се Мартина. Годината беше 2011, а тогава учех Екология в Нов Български Университет. Бях с много къдрава коса и болезнено слаба. Тежах 41.1. Как стигнах дотам ли – започна се с изневярата на човека до мен. След това бях сменена. Като носна кърпа. А всяка жена, минала по този път е наясно с травмите, които нанасят такива ситуации. В този момент разбрах и още нещо. Баща ми беше диагностициран с хепатит Б, а това ме сломи тотално.

Всички ми казваха: „Марти, много си страшна вече, приличаш на анорексичка. Изглеждаш ужасно.“

Обаче съм се родила с късмета да имам страхотни родители. За съжаление, баща ми вече не е сред нас, а със започването на неговите проблеми, дойдоха и моите. Аз умирах за Татко. Обичта ми към него трудно може да бъде описана с думи, затова няма и да опитвам. Това беше моментът, в който освен всичко останало, се разделих с първото ми сериозно гадже. В този период мразех всичко и всички, но най-вече себе си. Не се хранех, ходех като призрак и непрекъснато плачех заради раздялата с това момче. Родителите ми, които са и лекари, взеха нещата в свои ръце. Винаги съм обичала спорта и татко реши, че ще ме запише на тенис на маса. Чудеше се как да ме разсее и как да ми предложи помощ, която да не откажа. И се съгласих. Може би си дадох сметка, че трябва да рестартирам първо главата си, а след това и всичко останало. Започнах да ходя на тренировки – отначало всеки ден по 8 часа. След толкова изтощителни часове, огладнявах и така започнах да се храня. Уморявах се и имах нужда да наваксам. И ядях. Покрай  храната и тренировките започнах да виждам как постепенно тялото ми се променя. Оформяше се мускулна маса и изглеждах все по-добре. Започнаха да ме заглеждат, заговарят повече и така преборих омразата към храната и теглото си. Когато станах на 30, бях намалила тренировките от осем часови, на 2-3 часови. Отне ми няколко години да стигна до някаква нормалност, а това си е прогрес! И също така – процес.  Дълъг и мъчителен. Но мен имаше кой да ме обича в моментите, когато имах най-силна нужда от това, дори без да го осъзнавам тогава.

Благодарна съм на баща ми и майка ми, че никога не се отказаха и че ми помогнаха толкова много! Заради тях, а и заради собствените си усилия, сега съм цяла!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *