Тоя текст е писан някъде далеч във времето, когато бях на 20. Бих го редактирала, но няма. Само ще добавя, че не съжалявам за нито една секунда от живота си тогава. Запознах се с много хора. Чух много нова Музика. И разбрах как да познвам децата си по-добре. Благодаря.
Сега той събира стотинки за шоколад, от най-евтиния, заради станиола… Още не е стигнал до иглата. Защото има приятели, които го правят и все още е способен да си спомни как изглеждат другите, които са били уж „по-смели” от него. Които са посегнали към лъжицата и към иглата. Той вижда тела, които са на решето и в чиито калцирани вени се влива отрова, а от тях изтича двойно по-голяма зависимост. Вени, затлачени от шлака в която тялото потъва в лъжата, че ще догони върховното удоволствие и блаженство. Той вижда как иглата не влиза в нито една вена на приятелската в миналото ръка. Защото приятелството с човешкия вид отдавна е стопено и превърнато в капка. Защото единственото останало „приятелство“ е това с лайняния на цвят, прах.
Никой не може да е по-добър от праха и никой не може да бъде по-важен от него. В това вярват зависимите от хероина. Това е тяхната истина и това изпълва целия им живот, цялото им съществуване и всичкия останал смисъл. Или поне аз бях убедена в това. И сега съм.
Иглата вече не влиза никъде, освен под ноктите. Много пъти, свидетел на зверски картинки, моят човек още е със съзнанието, че не иска да си причини точно това. Толкова адски страхлив, че е посмял само да я пуши тая херца. Измамната сладост, че може да дозира, че е непобедим, че се пренася в по-добър свят, където не съществуват проблеми, комплекси и усилия. Страхува се и не ще да се боде, поне засега. Но не се страхува да бръкне в нечие чуждо, скъсано и малко портмоне. Ръцете му треперят. Намира само стотинки. Изсипва всички в студената си, залепнала от потта шепа и изчезва. Връща се след малко и отваря шоколада. Вече всичко се изсипва пред очите ми. Цялото това унизително самоубиване се случва пред очите ми – не съвсем разбиращи и не съвсем наясно. Преди седеше в тоалетната с часове. Имал запек, така казваше. Всекидневен, дълъг и ежеминутен запек. Понякога забравяше да се заключи и така разбрах. Всъщност, за хероин само бях чувала, преди да срещна Боби. В началото боготворях особеното му поведение. Той не се вписваше в ничия рамка. Дори и в рамките на най-шантавите около мен. Държеше се толкова различно и странно, а това ме привличаше до лудост. Беше изключително умен, знаеше толкова много неща, цяла енциклопедия. Показа ми толкова много и различна музика, показваше ми как да снимам, какво да чета. Беше пълен със знания. Нисък, с дълга коса и жилаво тяло, голям и гърбав нос, тънки устни и откровено странен външен вид – какво повече и трябва на една първокурсничка, за да се влюби до уши. Изобщо не можех да разпозная поведението на наркомана. Не и тогава.
След това отклонение, да се върнем на запека. Веднъж Боби беше забравил да се заключи. За първи път реших да опитам да отворя вратата след повече от два часа чакане и се сблъсках с товарния влак. Той седеше на пода на жълтата баня. Дългата му коса се разпиляваше по голото до кръста тяло и скриваше част от действието. Всичко беше някак нереално за съзнанието на човек, който не се беше сблъсквал с подобна картина. Не знаех какво да мисля, не разбирах добре какво прави. Не знаех какво да му кажа. Държеше фолио, което нагряваше със запалка от долната страна. В устата си имаше нещо като тръбичка, която залепваше за сухите му устни. Присвил очи, дърпаше така страстно, както се молех понякога да ме целува… Исках да съм тръбичката в устата му. Исках да влезна в него така, както влизаше кафявата капка. Исках да го обладая така, както го беше обладало желанието да ми изневерява с някакви си там, дози. Сякаш бяха красива жена. Изпитах силна ревност, гняв, бях яростна, объркана, но мълчах. Той не ме забелязваше. Не усети,че вратата е отворена. Не видя босите ми крака, не чу тежкото ми дишане. Гледах го втренчено. Очите му бяха леко притворени, погледът му (ако въобще можеше да се нарече така) беше най-черната и безпощадна дупка, в която някога бях попадала. Отметна косата си със странен жест и тогава ме видя. Току що беше вдишал от омайната отрова, държеше я в гърдите си и не смееше да я издиша, докато не изпълни цялата му същност. И ме фокусира, и се стресна. Целият подскочи, мозъкът му направи отчаян опит да подаде сигнал към очите да се отворят, но вече беше затворник в най-мрачния затвор. Затворът на съзнанието. Затвор, от който не можеш да избягаш. Това, което видях беше нещастен остатък от момчето от тази сутрин. Сега беше опропастен, опустошен, така глупав и бездушен човек, човек, когото не познавах. Такъв го виждах за първи път. Тогава се запознах с остатъка от последвалите две години от живота му. Той стана от пода на жълтата баня, започна да издава звуци, подобни на крещене и не се отказа да псува докато не ме избута от вратата. Тръшна я пред лицето ми и се заключи в своя свят, свят, който аз не познавах. Свят, към който не принадлежах. Бяхме толкова близо един до друг – той от едната, аз от другата страна на вратата. А ни делеше цяла вечност, бездънна пропаст, която един от двамата трябваше да прескочи. Тогава не си давах сметка колко безнадеждно трудна ще е тая борба, не не си давах сметка, че непоискана от него, тя борба беше моя, не негова. И невъзможна! Не разбирах, че той дори не иска да мине от моята страна на вратата. Не ако знаех, а само ако предполагах какво следва, сигурно щях да се обърна, да избягам през девет галактики в десета, да изтрия с гума видяното и никога повече да не се върна на това място. Място, към което сега изпитвам сладка, горчива, кисела, лютива, любовна носталгия.
Започнах да строя моста с голи ръце и с мои средства, мост към неговия свят. Трябваше ли да мина по тоя мост, че да стигна до него и да опитам да го върна към живота? Защото през по-голямата част от денонощието моето момче бе мъртво. Тогава не разбирах желанието му да умре, не разбирах защо се самоубива, не разбирах дори, че всъщност прави точно това. Много бавно, не като с игла и лъжица, но също толкова сигурно и неизбежно, също толкова мъчително, но с още по-дълга и отровна агония. Тромава, тежка война с много битки, в които всеки път падах тежко ранена и победена. И въпреки това не аз бях жертвата, защото друг живот изтичаше… изтичаше през празните дупки вместо очи, изтичаше през малките ноздри, изтичаше през разтворените бледи устни, изтичаше през всички възможни отверстия. И аз не можех да спра този процес. Бях напълно унищожена. Всеки път се изправях и продължавах тая безмислица, и всеки път се блъсках в стена. И така до следващия път, до следващия ден. Вече всичко се случваше пред доскоро невинните ми очи. Бях разбрала истината за моето момче и за любовта си. Тя беше отровена от една шибана, кафява капка, след която той тичаше с часове. Вместо да тича след бедрата ми, той тичаше неуморно след утопичния свят, в който попадаше. Вместо да зарови лице в мен, в МЕН, той го заравяше в онази гнус, която така ненавиждам и до днес. Вместо да прониква в мен, той заспиваше отгоре ми и се отдаваше на една друга, фалшива наслада. Виждах го как се отпуска, как спира да трепери, как напрежението си отива, как лицето му става сиво и безизразно, как се забавят движенията му, как се свиват зениците му, чувах как дишането му отслабва и как се превръща в бездиханен и доволен труп, наслаждаващ се на собствената си гангрена.
По-късно се съвземаше за малко. Казваше ми колко ме обича, а после ме гонеше с викове и крясъци от своята бърлога. Гонеше ме защото само му говорех, молех го и плачех и му тровех „удоволствието“ със сълзи. Не понасяше да плача. Виждаше как изкривеното ми от болка лице беше цялото мокро и пиеше сълзите ми, но искаше и да ме убие. Тогава не разбирах агресията му към мен. Тръгвах си и ходех по тъмните улици, щото обикновено ме гонеше нощем. Разхождах се сама, плачех и се чудех на себе си – какво правех там все още?! После ми звънеше да се връщам. И мазохистично се връщах, смазана и уморена. Мозъкът ми беше гладен за Любов и нежност, на които за няколко минути, понякога, моето момче беше способно.
Не спях. Страх ме беше да заспя, за да не изпусна дори една негова минутка на Земята… Докато една нощ минутите на Земята просто свършиха. Тогава се отказах. Тогава проумях, че Него отдавна го няма. Че никога няма да живеем в един свят и на едно място. Че никога няма да говорим на един език, че няма да се радваме на едни и същи неща, че той е попаднал в блато, от което не иска да излезе. Защото му е топло, защото му се струва безопасно. Знам, че с всеки поет дъх всички се доближаваме до края, но вместо въздуха, той избра празнотата, лъжата и безчувствието.
Това не е животът на човека на капка. Това е животът на човека до него. Също толкова празен. И си тръгнах. Останах от моята страна на вратата.