Търсене
Close this search box.

За кичозното мрънкане. За моя ад. И за да си спомняме колко е хубав животът.

Bea i az

Публикувана от

Елена Димова

Много дълго ме нямаше тук, на моето си място, ама това е друг текст. Започнат и недовършен. Както и още няколко. Обаче по тая тема друг път. Скоро.

Днес много ми се пише за кичозното мрънкане. И това, че не го понасям не означава, че не го практикувам. При това виртуозно, както и повечето от вас, дето четете сега.

Тоя текст не е съвсем къс. И не е смешен. И не е забавен. Който иска да остане, е добре дошъл.

Всеки има свой собствен ад. И той, разбира се е най-страшен и голям. Обаче понякога ми се иска да надигна глава от собствената си паница и да напъхам краката си в чуждите обувки. Или да се върна към миналото си. Към момента, който открехна сърцето ми към живота по непознат за мен начин.

Прииска ми се да напиша тия думи, за да си ударя два шамара и за да си спомня. Седях преди ден срещу една от най-смелите жени, които познавам и на които се възхищавам и се оплаквах. И в един момент се сетих срещу кого седя и си дадох сметка какви глупости говоря и за какво се оплаквам. И изпитах толкова голям срам и такова неудобство, че ми идваше да си изкопая една дупка и да се завра в нея. После се сетих за тази част от живота ми, която ще споделя в следващите редове и всеки път, когато доматите не са достатъчно сладки или когато кафето е кисело, ще си ги препрочитам. Щото паметта човешка е невероятно къса!

Действието се развива през 2009-та. Един от най-хубавите и най-кошмарни житейски моменти, събрани в месец и половина. Раждането на първата ми дъщеря – Беатрис. Чакано, искано и създадено с много Любов дете! Моята Беа!

За самото появяване няма да пиша. На всички е известна фразата: „Майка лесно не се става!“. Това е ясно… Трудното дойде след онези няколко часа напъни и след като момичето ми вече беше в ръцете ми. Главата. Главата ме болеше по непознат за мен начин. Успокоявах се само с факта, че между ушите си имам нещо, щом ме боли. Не съм сигурна колко е уместен хуморът в този разказ, но според моите виждания смехът не е навредил на никой!

Толкова силна физическа болка не бях изпитвала никога през живота си. Нито когато ме блъсна кола пред училище и ми премаза крака, нито когато го наместваха без упойка, нито по време на раждането, нито докато ме шиха без грам упойка. Тая болка беше непозната за сетивата и непосилна за съзнанието ми. По десетобалната, удряше 200. Не знаех къде да се скрия от нея. Нито хапчета, нито свещички, нищо не я олекотяваше дори с един грам. Такава мъка беше да се вдигна от възглавницата… имах усещането, че главата ми тежи 100 тона и че ще се пръсне всеки момент. Ударите на хиляди тъпани опитваха да разцепят мозъка ми и да го плиснат на атоми и молекули. Трудно ми беше да вдигна детето си в ръце, защото всяко движение ми костваше много усилие ми и неимоверна болка. Не можех да спя, да ям, почти нищо не можех да правя, а трябваше да се грижа за бебе. На третия ден се прибрахме. Трябваше да сме щастливи и всички други бяха. В мен обаче си лежеше едно ужасно чувство. Чувство, че нещо не е наред. Винаги съм познавала тялото си изключително добре и тогава знаех, че някаква част от мен не е същата. Рутинните изследвания, които правят в болницата след раждане бяха повече от нормални и това ме паникьосваше още повече. Нямаше обяснение за тая болка, която продължаваше повече от седмица. Спомням си как една нощ казах на мъжа ми, че искам да скоча през терасата от болка. И го мислех. А аз съм доста издръжливо животно. Прагът ми на болка е някъде на майната си и въпреки всичко, онова усещане беше нечовешко. Беатрис беше единственото, което отрезвяваше тия мисли.

Всички ме убеждаваха, че ей сега ще мине. Ето как разбрах, че няма да мине ей сега и как спрях да споделям за случващото се с мен.

Една нощ, ставайки да храня Беа, дясната ми ръка отказа. Просто нямаше връзка с главата ми и правеше каквото си иска. Сложих детето си върху скрина за повиване и взех дясната си ръка в лявата. Усещането беше, че ръката сякаш не е моя. Изтръпване не е точната дума, но и досега не мога да го опиша по друг начин. Ужасно се изплаших. Ужасно. Смених памперса на дъщеря си и се върнах в леглото да я накърмя. Докато държах Беа в ръцете си и гледах чистото и лице и съвършенството на живота, усетих как това „изтръпване“ мина през дясната част на тялото ми. Бавно и съвсем ясно. Нали знаете какво е да пиеш студена вода – усещате как течността се стича по гърлото и стига до стомаха. По същия начин изтръпването се плъзна като змия по крака ми и мина през цялата ми дясна част – дясната страна на устните ми, дясната част на носа ми, дясното ми око и дясната част на челото. Да ви призная, не знам как не се напиках от ужас. Не разбирах какво се случва. От паника не разбирах и сигналите на тялото си. Само знаех, че нещо генерално не е както трябва. Събудих мъжа си и веднага извикахме линейка. Когато дойде докторът от бърза помощ и чу оплакванията, предложи да ми постави валиум. Отказах заради детето. Та тя беше на десет дена. Как щях да се грижа за нея и да я кърмя… Тогава той каза, че спешно трябва да посетя неврохирург. Лекарят миришеше на алкохол и не се доверих на преценката му, мамка му! А това беше ЕДИНСТВЕНИЯТ адекватен съвет, който получих през следващия месец. Лекарят, който миришеше на алкохол беше добър диагностик. Но аз, в тоя момент побъркана от страх, не позволих на думите да стигнат до ума ми. Всички те се удряха в мен и падаха разпилени на пода като стъклени топчета. В онзи момент не ми беше възможно да ги събера в смислено изречение. На следващия ден, вместо да отида на неврохирург, взех бебето и отидох на невролог. Не занимавах никой около себе си със случващото се. Неврологът обясни, че сигурно имам анемия. Убедена бях, че ръката не ме слуша не заради нисък хемоглобин. Но послушно отидох да дам поредната доза кръв. И нищо. Разбира се, че нямах анемия! Нито един показател не беше извън норма и липсата на обяснение ме побъркваше още повече. По цял ден се мъкнех по лекари с бебе на няколко дни и една кошничка, в която спеше, а отвратителната жега беше залепена за бледата ми кожа и ме мореше още повече. Убеждаваха ме, че съм изкукуригала родилка и че нищо ми няма. Всеки ден получавах тези телесни включвания, само че ставаха по-дълги и далеч по-неприятни. От време на време провлачвах десния си крак, ръката ми „изтръпваше“ постоянно и почти свикнах с тези състояния. Не спях по цели нощи не заради дъщеричката ми – тя беше ангелче. Четях за симптомите си и вече бях наясно, че нещо с главата ми съвсем не е наред. Отидох при личния си лекар и го помолих да ми даде направление за скенер. Обясни, че първо трябва да ме прегледа (поредният) невролог, за да получа право да отида на това изследване. В онзи момент не даваха направления за скенер просто така, нито можеше да си платиш и да се изследваш.

Ето така попаднах на един възрастен професор невролог във военна болница. Беше жена. На прегледа, разбира се бях с Беа. Тя си спеше търпеливо в кошничката. Неврологът ми направи от ония прегледи с чукчето и равновесието. Опитвайки се да обясня, че точно сега нищо ми няма, но че всеки момент може да се случи едно от онези неща, тя се засмя и каза: “Ей, аман от след родилни депресии“. Търпеливо преглътнах репликата и помолих за направление за скенер, като ми беше пределно ясно, че такова не се получава току така и че наистина трябва да има сериозна причина за да получиш тоя проклет документ. Реакцията на професор (неипомняимето) беше, че няма да ми даде направление, щото съм щяла да изхабя клиничната пътека.  Каза да отида в началото на следващия месец, евентуално да помисли какво и дали изобщо ще прави нещо. И тогава кака ви изплиска наистина! Просто ми падна пердето и изпаднах в истерия. Започнах да крещя и казах, че нямам на разположение цял месец или колкото там остава от него, както и че имам бебе на месец, което искам да отгледам, да му таковам всичкото ебаси! И понеже крещях кат обезумяла и от очите ми хвърчаха сълзи, онази просто се съгласи. И на следващия ден бях на скенер. Следобед след прегледа и преди скенера се появи още един симптом. Спомням си, че говорех с майка ми по телефона. Тя ми зададе някакъв въпрос и при опита да отговоря, отворих устата си и всичко със словото ми приключи. Не можех да издам нито един звук. Очите ми се напълниха със сълзи и затворих. Боже, толкова много страх събрах за тоя месец, че ако се умираше от него, отдавна щях да съм ритнала камбаната! Само който е бил на това място, на тая тъмна улица и на тоя изгнил и мухлясал етаж, знае какво е усещането. Усещането да не можеш да говориш, да нямаш контрол над половината си тяло и да не можеш да направиш нищо по въпроса. Безсилен пред природата и събитията и толкова. Такава гадна безпомощност почувствах тогава, че не знам как да я обясня… Все още знаеше само мъжът ми. И то не всичко. Бях толкова парализирана от шубе, че дори не успявах да вербализирам случващото се. Не можех да го изкажа дори пред себе си. Няколко минути по-късно проговорих отново, но безмълвието и оная тишина в устата ми, ми скъси живота с некви години, сигурна съм.

На следващия ден за първи път оставих Беа за тия два часа, в които трябваше да мина на скенер. Все още не знаех нито какво ме чака, нито колко време ще съм принудително отделена от детето си. Повярвайте, че за една майка на новородено това е голям кошмар!

ВMА. Влизам във входа и не усещам мириса на болница, защото вече се бях удавила в собствената си воня на адреналин. Легнах в оная машина с толкова много мисли и безсъние в главата си… май не бях мигала много дълго време. Вторачена в неизвестното. В евентуалната диагноза. После зачаках резултата. Мисля, че очакването е много гаден и жесток момент. Все едно чакаш верифициране на смъртната си присъда. Ръцете ми се потяха постоянно, гадеше ми се, краката ми тежаха като олово, а стомахът ми се беше свил като стафида. Мисля, че тогава беше точно толкова малък и спаружен. Нямаше място за нито една пеперуда. Между другото, на фона на всичко останало, физическата болка сякаш избледня. Мислех само за Беатрис. Дали ще мога да я отгледам, да я прегръщам, да съм читава и нормална, да виждам смеха и тревогите и, да изпивам сълзите и, да дишаме заедно. Само като се сетя колко мисли катастрофираха в съзнанието ми, в главата ми и сега става и бяло, и пусто, и празно.

Взех си резултата и по пътя към кабинета на професор невроложката, разбира се отворих плика. Хроничен субдурален хематом. Прочетох всяка дума. Докато чаках да ме приемат в кабинета вече бях прочела, че трябва да ме оперират. Този не е от кръвоизливите, които се резорбират с помощта на лекарства. Поех дълбоко въздух и подадох плика на доцентката. Когато прочете диагнозата каза: „Ха, каква изненада… Това пък откъде се взе? Ми, какво да Ви кажа?! Живейте си… Знаете ли колко хора си живеят и така някакво време?“ Зъбите ми бяха по пода от недоумение! Ма какво говори тази? Как така „някакво време“?! Имам дете за гледане, бе! И себе си имам, и семейство… Все пак попитах дали не може да ми даде съвет за неврохирург, с който да се консултирам. Каза, че не може да препоръча никой и че не знае…

Може би тук е моментът да напиша и подчертая дебело, че не пиша всичко това, за да плюя системата или лекарите. Защото благодарене на същата система и на лекарите си седя пред компютъра, докато децата ми спят и пиша тоя текст. Просто моята история е такава. И то само в тази си част.

Взех резултата от скенера все едно беше най-добрия ми приятел и го заведох при един от първите невролози, с които се срещнах в онзи момент. Лекарят го прочете и ме погледна. Спомням си очите му:

„Моето момиче, това трябва да се махне веднага. Веднага“

Аз: „Не може ли с лекарства…“ (въпросът ми прозвуча толкова несигурно. Час по-рано вече бях прочела всичко. Знаех, че не може)

Той: „Не може, моето момиче. Това се маха само оперативно. Трябва ти неврохирург, а ние тук нямаме.“

Изхвърчах от кабинета като торпедо. Набрах баща ми: „Тате, здрасти. Трябва да ми оперират главата веднага. Помагай.“

Ето така сервирах новината на баща ми. Баща ми, който живее в Пловдив и който след 50 минути беше вкъщи. Отидохме в неврохирургията на ВМА. Да.. парадокс. Там, където онази щеше да ме утрепе, едни други Човеци ме спасиха. Когато видяха резултатът от скенера, лекарите не искаха да ме пуснат да отида до вкъщи да си събера багажа. Казаха, че дори кихане може да ми коства живота. Не. Не се бъзикам. И не преувеличавам. Ни най-малко.

Проведох хладнокръвен разговор по темата колко време ще съм извън строя. Колко време няма да мога да се грижа за дъщеричката си. И какви са рисковете. Благодарна съм, че нищо не ми беше спестено. Трябваше да знам и някак да подготвя родителите си. Дори помислих за косата си. Помолих да отида на фризьор, за да не ми бръснат цялата глава с „бикче“ и във всички посоки. Самите лекари имаха дилема, защото беше лято, беше много топло и имаше риск от замърсяване и инфекции. И все пак стигнаха до решението да не махат цялата коса. Мисля, че баща ми не беше на себе си повече от мен. А и самият той знаеше за всичко това едва от няколко часа. Мислех си и как ще мине срещата с майка ми. Милите ми родители… Вече съм майка и знам…

Отидох да си събера багажа и мъжът ми, майка м и баба ми ме чакаха все едно вече са на пгребение. Точно така изглеждаха. А Беа си лежеше в креватчето така спокойна… До последно родителите ми имаха надежда, че нещата ще се оправят с хапчета. Аз само обяснявах как да гледат Беатрис. Как да размразяват кърма, какво адаптирано мляко да купят (това беше ново и за мен), колко пъти трябва да яде, какви памперси са необходими и така нататък. Не ги слушах. Само говорех и записвах режима в тефтер. Исках да съм сигурна, че детенцето ми е в сигурни ръце. Тогава имах чувството, че мога да обезумея от мъка. Седях със сакчето за болницата на вратата, гледах креватчето в което бях оставила Беа преди секунди и не можех да мръдна. Не знаех дали ще се прибера при нея, дали ще я видя отново, дали ще усетя бебешката и кожа, дали ще вдишам от този най-най-най-най-най-хубав аромат – на новородено. На дете. На моето дете. През последния месец умирах от страх. А сега умирах от мъка. Започнах да осъзнавам какво предстои и образът на рисковете ставаше все по-ясен. Върнах се да я целуна още веднъж. Беа. Не можех да се откъсна. В онзи момент мисля, че умрях веднъж. Мъжът ми беше до мен. Тръгнахме. В колата не си казахме почти нищо. Може би едно или две изречения. Беше някакъв ужасен шок. Шок, в който нямаш думи, нямаш мисли, нямаш нищо. Парализа. Паника. Ужасна тъга. Безумен страх. Огромна Любов. И неистово желание за живот. Но всичко това не наведнъж. Постепенно. Появяваха се едно по едно. Това бяха едни от най-дългите и едновременно с това, едни от най-кратките 4-5 километра. От вкъщи до ВМА.

Болничната стая. Останах съвсем сама със себе си. Беше привечер. Кърмата ми спря тази вечер. А допреди ден имах като за цяло село. Дори давах на приятелка. И изведнъж – край! Но центърът в момента беше оцеляването ми. Бях фокусирана върху живота, не върху загубата на нещо или смъртта. Тая нощ не знам дали я помня.

Сутрин. Влезе един санитар и ми обръсна част от главата. В различни посоки, разбира се. Даде ми една престилка и каза да съблека всичко, за да облека само нея. Изпълних каквото ми беше казано. Взеха ме с носилка на колелца. Ама аз можех да ходя, мамка му! Що така?!… Никога, ама никога няма да забравя усещането от лайсните, които прескачаха под колелата на носилката. И начинът, по който луминесцентните лампи минаваха една по една нед главата ми. Точно, ама точно като във филм на ужасите. Честна дума. Нямате представа колко ми беше студено в онази сутрин. Сякаш беше зима. Бяла, мърлява и арктическа. А беше юли. Оставиха ме в един коридор пред операционната. Лежах скована. По едно време се изправих на лакти и седнах. Покрай мен мина много симпатичен и доста възрастен лекар. Не знам как съм изглеждала и какво е имало в очите ми, но той ме погледна, спря и каза: „Спокойно, бе, момиче! Защо си се уплашила така? В добри ръце си, всичко ще е наред!“ Аз:

“Имам бебе. Само искам да се върна при нея!”

“Ще се върнеш!” И отмина.

А аз останах. Седях и чаках. Вече исках просто да минава. След малко лежах на операционната маса с ония лампи отгоре, зейнали като някакви уроди на мен. Какво ме гледаха така?!… Мислите ми разсея анестезиологът. Беше прекрасна, усмихната жена без грим с тъмна, дълга коса. Казах и, че никога не ми е била поставяна упойка и че ме е страх и от нея. Тя ми каза няколко хубави думи. Знаят какво да ти кажат, за да те забаламосат тия Хора! Тя хвана ръката ми и каза, че ще е до мен. Обясни, че в съседната операционна има човек, на когото предстои много тежка мозъчна операция. Вероятно по-тежка от моята. И много по-дълга. И че ще трябва да осткочи и до там, но че като се събудя, ще е до мен. Това, което помолих Човекът, който ме оперира, беше да ме върне при детето ми. Ако може – читава!

И после се събудих! СЪ БУ ДИХ! Във всяко едно отношение! Бях жива. Знаете ли какво е да си жив, след като си бил умрял в мислите си?… Тая среща с Беатрис ми беше точно толкова вълнуваща и силна, колкото когато я прегърнах оплескана и неизкъпана, голичка, току що родена. Все едно я родих отново. Не исках да я пускам за секунда.

Да знаете, че е огромно щастие да виждате как децата ви плачат и се тръшкат! Да знаете, че е огромно облекчение да сте преки свидетели на всички бебешки колики, температури, сополи и мръсни памперси! Да знаете, че всъщност е чудесно да страдате от безсъние, защото имате бебе и сте свидетел на това как расте! Във всяка минута от тия седем дни, в които бях в болницата се молех да се прибера и да бърша сополи, да сменям памперси денонощно, да я къпя и да я гледам как спи. Да я чувам как диша. И да съм там с всичкия си мозък, с цялото си тяло и с пълната си душа.

За „после“ няма да пиша. Няма нужда. Тук трябва да кажа БЛАГОДАРЯ на тези, които бяха до мен тогава. И да се извиня на всичките си приятели, на които не позволих да дойдат и да ме видят в насипно състояние в болницата. Със стърчащи тръби от главата. Пуста суета, кво да правиш… без тръби съм си по-добре, сигурна съм.

Ей заради това не обичам кичозното мрънкане за счупени нокти, за объркана храна в ресторанта, за кофти прическа, за сбъднати желания (щото често не знаем кво искаме и като го получим се чудим кво да го правим!), за провалено пътуване, за спукана гума, за счупен прозорец, за изгубени пари, за неосъществено парти, за получена двойка, за липса на места в дискотеката, за завалял дъжд…

Твърде често забравяме, че основната цел е да е хубаво, бе! Да вкусваме от живота, от ароматите и картините му, от всичките му страни и провокации, да го пазим и ценим и да го живеем с пълни ръце, сърца, души и умове! Да не съдим другите толкова много и тежко. Но и да не се обличаме в оная одежда на емпатия за щяло и нещяло, само щото е модерно да сме съпричастни. Да избираме битките си. Но и да не искаме да печелим на всяка цена. Да можем да полегнем в облаците, но и да знаем как да стъпим здраво на земята без да си чупим главите – в преносен и в буквален смисъл.

Аз Блгодаря! За всеки миг, за всеки ден, за всяка година! Затова, че съм тук!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *