14 май 2021 г.
Тия дни си мислех за човешкото его. За приятелството между хората. За границите и лимитите, които поставяме сами на себе си в името на добрата стара госпожа – зоната ни на комфорт. Толкова изгнили и излишни, колкото са вратата и оградата на тая снимка. Ако се чудите що обяснявам метафора – ей така! Да съм сигурна, че който трябва, ще я разбере.
Мислех си какво ни дели от свободата. Оная свобода, заради която ни се завива свят от кеф и ни е гъдел в краката – от пръстите, до слабините. Оная свобода, заради която дишаме учестено и заради която сме способни да виждаме много по-надалеч, да чувстваме много по-пълно и плътно, заради която ароматите и цветовете стават много по-наситени и контрастни и заради която успяваме да обичаме много по-помитащо, опожаряващо и реално!
Мислех си за лесно убитите, уж истински и безкористни приятелства. За това колко ни е трудно да се надскочим, да се извиним, да благодарим, да оценим, да съхраним. Колко по-лесно е да утрепеш приятел с его, отколкото да преодолееш собствените си абсурдни рамки и (не)разбирания… Колко по-лесно е да уцелиш някого в сърцето, отколкото да се помъчиш да предъвчеш тесногръдието, в което си отгледан и възпитан. И да приемеш. Чисто и просто.
Мислех си за страховете, които оставяме да ни преследват ежедневно. Надвиснали като черен облак, който не успява да се разплаче, дразнещи като кихавица, дето не ще да излезе или още по-лошо – като кихавица, кихната навътре!
Мисля си, ако бяхме по-смели навреме, само с усмивка и с очи щяхме да събаряме всички огради – наши или чужди. Или пък изобщо нямаше да ги строим! Нито щяхме да се занимаваме с лайняно дребнотемие…
Просто можехме да сме някъде отвъд (себе си), хванали щастието под ръка…
One Response
Това е тя, дъщеря ми Елена !