Този „разказ“ е част от „Сама“. Част от мислите, които моята Майка е събирала във времето без да знам. И си е съвсем актуален и към днешна дата, а е писан преди повече от 15 години.
Сутрин, обед, следобед, вечер, нощ, сутрин, обед,
следобед, вечер, нощ… Затворен кръг, изпълнен с безсънни
нощи и мъгляви дни.
Няма никакво значение колко е часът, кой ден от
седмицата е, какъв сезон е, защото дните, датите, седмиците,
часовете се размиват и се изнизват някъде по мрежата. И
всичко останало губи значение и смисъл. Само връзката е
важна! А когато има връзка, значи всичко е наред“…
Потапяне във виртуалното.. до пълно безсъзнание. Вече
се чудя коя зависимост е най-опасна?! Събуждаш се сутрин
с изтръпнал мозък и треперещо тяло, недоспал, изморен,
по-скапан и отпреди два часа, когато си заспал. Лицето ти
изглежда като мекица, очите ти са кървясали и мътни, а под
тях се стелят тъмно сини сенки. С треперещи ръце влизаш
в мрежата дали през телефон, таблет, компютър
никакво значение. Важното е да си „вътре“, веднага! Дори
в тоалетната, вместо да останеш сам със себе си поне за
малко, докато се почистиш от погълнатото, цъкаш, кликаш,
любопитстваш. Къде са били „приятелите” ти вчера, снощи,
какво са правили в тези два часа, през които неволно си
затворил очи и си опитал да изключиш мозъка си. Изпитваш
неистово желание да провериш какво си пропуснал. Да
„свериш часовника си”, да искаш да знаеш кой на кого е
писал, кой за кого е писал, кой с кого е станал по – близък,
дори кой с кого се е чукал (може и нещо по-цензурирано).
Защото в мрежата има много, ама много малко тайни. В
училище, в университета или в офиса се разсейваш (ако
въобще ходиш по такива места все още) – пак си в мрежата,
общо взето почти с всичките си „приятели” от нета чакате
края на отегчителния ден. Защото смисълът на живота не
е там, където се намирате, носите го винаги със себе си в
електронна форма. Споделяте едно и също, но в края на
деня, вместо да излезеш с така наречените приятели,
отново сте на чат в някоя от мрежите за запознанства.
Пишеш статуси. Разказваш се ексхибиционистично пред
непознати, сваляш гащите си и се разголваш, разтваряш
краката си пред десетки хиляди, всички стават свидетели на
щастие, на нещастие, на получените двойки или шестици, на
уволнения или на нова работа, на това как ти е предложил
да се ожените, кога и как си родила, кога детето ти има
сополи или кога ти самия имаш диария. Занимаваш хората
(на които явно им се занимава с това), каква панделка си
вързала на кучето си, каква кола си купил на гаджето, как
си „тунинговал” жената, как ти стои новото бельо, показваш новите си устни
и това е в добрия случай. А после, пак със статуси, критикуваш
просташките телевизионни „риалити“
формати. Без да осъзнаваш, че си в един от тях постоянно.
Разликата е, че не се намираш в телевизионна игра, която
ще свърши „след малко”, а във фалшивия си „електронен“
живот. Тук не се състезаваш с никого, само с уморената си
психика. И мрежата се е превърнала в част от теб, слял си се
с виртуална нереалност. Информираш се чрез нея, плачеш
с нея, смееш се с нея, роботизираш се като нея. Сигурно
вместо кръв, в тялото ти вече има течен метал… Превръщаш
се в бездушник. Или по-скоро, душата се видоизменя,
приема друга форма и има различна потребност. Само че
когато даде на късо, не можеш да я занесеш да я поправят…
Контакта с човеците ти става чужд, допира на друга кожа ти
се струва странен, пиеш бира пред монитора, фантазираш
си как се целуваш с някой – защото през мрежата няма как
да го докоснеш, дори мастурбираш пред екрана, започваш
да излизаш все по-рядко. Нали си имаш всичко отвъд
неоновата светлина?! Затворен в свой собствен свят, без
нужда от каквото и да е. Забравяш даже да ядеш, забравяш
да целуваш, да докосваш, да говориш, да обичаш. Защото е
ненужно в твоя свят. Цвета на кожата ти помътнява, защото
не усеща кислород, защото често забравяш и да дишаш.
Всичко около теб се превръща в една изкривена реалност,
която разбираш по свой собствен начин, която споделят
само тези от твоята кръвна група.
Мрежата те информира, но тя не е знание, можеш да
четеш, но не е книга, можеш да мислиш, че правиш любов,
но не е партньор, може да споделиш с нея, но не е приятел.
Тя е измамен образ, отвъд който е трудно да видиш. Как да
прецениш кой от другата страна лъже и кой казва истината?
Как да различиш искреността от фалша… Как да си дадеш
сметка каква е точната доза.. В един момент имаш нужда от
още, и още, и още. И не разбираш кога си „потънал“, толкова
потънал, че няма излизане…
На финала осъзнаваш, компютърът е
нова любовница. Тунинговаш я, подменяш и софтуера
непрекъснато (дори без нужда), за да си в крак с времето,
чистиш я педантично всеки ден – нали трябва да изглежда
добре, моделираш я отвътре – често преподреждаш всички
файлове, усещаш необходимост да си с нея непрекъснато,
ревнуваш, ако искаш друг да я използва, става неразделна
част от живота ти, имаш физическа потребност от контакт с
нея. И ако не може да сте заедно, чувстваш празнота.
Потребността от мрежата е толкова силна, че ставаш
абстинентен. Ако не вземеш дозата си навреме, ако не
видиш виртуалните си другари когато решиш, че имаш
нужда от тях, ставаш нервен, започваш да се потиш, не
можеш да се концентрираш в нищо, трепериш, не спиш..-
не прилича ли тази, на една друга зависимост? Толкова
си зависим от връзката, че се изгубваш в собствените си
представи за реалност…
