Търсене
Close this search box.

Неапол. Как го видях аз.

Napoli tutto

Публикувана от

Елена Димова

Извън семейството ми, на което съм раздала всичко, което има едно човешко същество за раздаване, моята най-голяма Любов е Италия.
И толкова наситено и плътно пътуване беше последното!.. ще е твърде трудно да разкажа за пощенските картички и снимки, готови да спечелят всички планетарни награди за естествена природна красота. Вече имам шарен, релефен и вечен печат върху мозъка си. Минахме през Бари, въздишах в Арберобело, възхитих се на Матера, удивих се от Амалфи, истински се насладих на Позитано, а в Соренто оставих част от сърцето си. Бръкнах в гърдите си, откъснах парченце, целунах го и го метнах през парапета към морския безкраен хоризонт. Видях как му пораснаха криле и как полетя над Тиренско море. Сега, когато вече съм си у дома и ми стане мъчно за Италия, викам онази малка част от сърцето си за да ми разказва какво се случва там, когато съм другаде. За малките улички и за големите лимони, за тесните пътища и за хората с големи сърца, за вкусната храна и за съвършените залези. Както един човек каза за Амалфийското крайбрежие: „Личи си, че всяка педя земя тук е отвоювана!“ Обаче, Неапол…

Неапол.

За да съществуваш в Неапол трябва да си много по-бърз от часовника, много по-хищен от акула, по-адаптивен от котка, по-хитър от лисица и да притежаваш поне малко от лукавостта на враните. За да живееш добре, обаче, е задължително да си в пъти по-спокоен от ангела си хранител. И също ще се налага често да си говориш с него.
Ако му позволиш, Неапол те взима в ръждясалата си челюст, предъвква те шумно няколко пъти и те изплюва. Излющен, понабит, пообъркан и щастлив. Аз му се дадох. Щото за да опознаеш някого или нещо, трябва да му се дадеш.
Бяхме заедно кратко, но плътно и ясно. Харесах го още преди да вдишам въздуха, пълен с хилядолетна история. Харесах го още от паркинга, на който си оставихме колата. А точно пред тоя паркинг се намира шашавата и типична част от тоя древен град в един кадър. Кадър, който представлява:

• (разбира се) Олтар
• Марадона (естествено)
• Кофа, вързана с въже за подаване на кой знае какво от някой етаж до друг
• (мини) балконче
• (мини) паркинг
• Скутер (къде без скутер!!!)
• Малък задник на малка кола (то с голяма нямаш особен шанс за нищо)
• Пране (абсолютно задължителен мотив)
• Ресни против насекоми, разбира се в цветовете на Наполи (футболния отбор)!
• Порутена сграда
• Мноооооого уморена мазилка

Със сигурност всички стени на Неапол са пропити с много любов и много сълзи! Много мокри погледи и много крясъци на жени! Много очарования и разочарования. И много кръв.
Толкова страшно много безсъние да има в тоя град!
Не видях софистицираната страна на Неапол. Не прегърнах излъсканите модерни сгради. Видях скърцащата част от пристанището. Оная, дето я описва Роберто Савиано. И онова дърво пред Castel Nuovo! Розовото. Цикламеното! Онзи цвят, заради който Неапол е точно това, което е!

Уличките, широки колкото човешка длан, всъщност се оказаха способни да съберат света. Шарен и различен, шумен и мокър, слънчев и дъждовен, пеещ и плачещ, нахилен и истеричен, бързащ и лежерен.
Прането, дето “говори” по улиците и по балконите за човешките истории, отворените врати на домовете и кофите, вързани с въже за някои от терасите на по-високите етажи, с които си подават някакви неща, щото ги мързи да превземат стълбищата.

Неапол е война на всяка крачка. Война за храна, за паркинг, за глътка вода, за покупка, за продажба, за живот, за сън, за стол в ресторанта, за прегръдка, за целувка, за обич, за секс, за пари, за пари, за пари, за много пари, за място под слънцето, под облаците, под небето…
Такова количество вещи и сантиментален кич на квадратен сантиметър е трудно да срещнеш.
Толкова срутена, амортизирана и уморена красота – също. Нали ги знаете онези, много красивите, но мноооого преживели по-възрастни проститутки? Животът е писал, писал по лицата им на всякакви езици и жаргони. Вижда се какъв пламък е имало в тия, полу притворени и прегърнати от пожълтял и кръвясал воал днес, очи.
Неапол е зрелище без хляб.
Лудница на всеки милиметър.
Никой с никого не се съобразява, всичко бърза и ти се задъхваш за да го хванеш. Неясно кое.
Ако не си активен участник, се уморяваш дори докато наблюдаваш. Неапол го сравнявам с една от онези мои седмици, в които не ми остава време за сън. В които губя представа кой ден е или колко точно е часът. В които не знам дали слънцето изгрява или залязва и в които нямам време да мисля за компас – изток ли е, запад ли е, север или юг. Седмици, в които нямам време да се прозявам. В които часовете се сливат, а аз сякаш седя на едно място, докато наблюдавам часовникова кула и огромна черна стрелка, чието въртене се размазва от скоростта.
Неапол е място, от което почти всички снимки са в главата ми, щото така ми се взе акъла, че рядко си поглеждах телефона.
В него има една остаряла тъга, дето са я страдали и си я страдат хората там. Страдат я и сградите. Ония, старите колкото самия Неапол. Те разказват с малките си балкончета, с отворените прозорци вместо устни и с оръфаната си, мухлясала мазилка. Любовни истории разказват. Истории на престъпници и курви, на стари и млади, на сираци и клошари, на богати и надменни, на лоши и добри човеци. Заедно с мен из града си върви един саундтрак, композиран от Ханс Цимер, Джон Уилямс и Енио Мориконе. Не знам дали някой чува как звучи това, но беше в главата ми през цялото време!
Такова изобилие от изоставени история и наследство от немотия не се срещат често. Толкова много от всичко залепва върху ни на всяка крачка.

И навсякъде крещи чудовищният култ към Наполи! Марадона изскача от всеки ъгъл, често е прострян вместо пране, усмихва се от чаши, ключодържатели, магнити, тениски, знаменца, магазини, кафенета, тераси!.. Ликът на Марадона не видях само монтиран вместо тоя на дева Мария. Да ме прощава вярата, нали… Наполи за Неапол сякаш е ежегоден шампион на планетата. И не само футболен. Сякаш всеки ден печели титли и заслужава някаква нечовешка почит. По улиците са окачени гирлянди от знаменца с лицата на играчите в отбора, а синьо-белият цвят виси от всевъзможни места. На това му викам аз безусловна обич!

Неапол има такава лудост в очите, каквато евентуално можем да срещнем само в някоя галактическа лудница. Толкова. Точка.

Имаме още много за споделяне с него, щото твърде много не видях.
Ей, Неапол, имаш цял един подземен свят да ми покажеш и разкажеш (и в преносен, и в буквален смисъл). Чакай ме. Ще дойда пак!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *