09 март 2022
Почвам го тоя текст поне 20 пъти днес. Имам да напиша толкова много неща за теб, Татко и не знам нито откъде да започна, нито как да си подредя мислите и думите. Много писах за Майка в последно време. Защото я няма и защото ми липсва. Защото ужасно много ми липсва.
Но ти си тук! А едно от важните неща в дните ни е да ценим хората, докато са Тук. Ти си един от най-добрите Човеци, които познавам. И не защото си мой Баща, а защото си такъв и заслужаваш всички думи на света. Всички добри думи, умножени по 10000.
Ще започна с факта, че баща ми се казва Димитър Димов, но не онзи Димитър Димов за когото се сещате и за когото самата аз го мислех като дете. Всъщност, имате ли детски разочарования? Като например това, че не можете да докоснете небето или да прегърнете и легнете в облак? Аз имах такова. Всеки ден с възхищение съзерцавах „Тютюн“, „Поручик Бенц“, „Осъдени души“ и още, и още в библиотеката над леглото, на което спях и бях абсолютно сигурна, че Татко е написал всички тия романи. Бях толкова изключително горда, че в детската градина обяснявах на всички деца как Тати Мимо е най-великият писател на всички времена. Това с времената го бях чула някъде и толкова ми беше харесало, че го повтарях непрекъснато, отнесено към какво ли не. Струваше ми се, че е много важно да си нещо си на всички времена. Трябваше да минат години за да осъзная, че важните неща са съвсем други.
Представете си как съм се чувствала, когато разбрах, че Татко не е писател. Естествено, той си остана моят Герой завинаги, но пък бях изключително сърдита на книгите над главата ми. Дълго ги гледах нацупено и правех ония смешни и криви детски физиономии, които правят децата, когато някой им се скара незаслужено и те пръцкат с устни след него. Но това мина. Както биха направили повечето деца, простих на Татко „горчивата“ истина, че не е писател. И не само че не бях спряла да го обичам, ами го обичах още повече. Спомням си, че когато бях малка и отиваше на работа, плачех с хълцавици, подскачания и глас много дълго, след като затвореше вратата от външната страна.
Освен, че е добър, Баща ми е олицетворение на честност. От тая най-откритата и ясна честност, която в нашето време се намира основно в червената книга с изчезващи видове. Заради тая си пословична честност, моя Татко никога не взе от живота всичко, което му беше поднесено и то на тепсия. Не бих изпаднала в повече подробности, защото Татко би се притеснил. Освен честен, той е и крайно деликатен и голям пазач на тайни и загадки. Той ме научи, че чуждата история не се разказва и споделя, и, че доверие не се предава!
Добрите си черти и умението да пазя чуждото достойнство имам от него. На него дължа канското търпение, с което разполагам в най-важните си житейски моменти. На него дължа любовта си към рода и традициите. Отгледан във фантастичното семейство на дядо и Кольо и Мама Клер (както я наричаха всички), най-малкото от три деца. Имам и вълшебни чичо и леля, но това е друг разказ. Татко винаги е държал на моралните човешки ценности. Винаги се е съобразявал с всички около себе си и най-малко със самия себе си. Безкрайно отдаден на работата си и на Любовта към мен и децата ми.
Когато през 2009-та родих Беатрис ми се случи нещо, което беше кошмар както за мен, така и за всички мои близки. Месец, след като Беа се появи в живота ми се наложи да вляза в болница и да ми оперират главата. Тогава Майка ми и Баща ми бяха неотлъчно до мен. Правя тази скоба не заради моята история, а заради факта, че Баща ми се грижеше за едномесечно бебе все едно му е майка. Единственото, което не правеше беше да кърми. Переше, простираше, гладеше, хранеше я, къпеше я, приспиваше я, сменяше памперси. Правеше всичко това, докато през цялото това време е изживявал ада от един единствен неясен отговор на въпроса, дали едномесечната му внучка ще има майка. Наистина съжалявам безкрайно, че мина през всичко това, Татко, но нали за това са родителите… Нали за това сме родителите…
Татко, знам, че си бил точно такъв и с мен. Мама ми е разказвала, че на шега са те наричали Мама Мими. Знам, че си простирал тензухени пелени на килограм. Знам колко беше всеотдаен, когато бях дете. Знам колко си всеотдаен и сега. Дори да можех да избирам, нямаше как да ми се падне по-добър и страхотен Баща. И за „благодарност“, често съм била твое разочарование и вероятно по-рядко – гордост. Знам, че ти е много трудно да приемеш начина ми на мислене, който е безкрайно различен от твоите възприятия и критерии за нормалност. Знам, че не съм лесна. Знам, че всички тези мои татуировки, прически, бижута и начин на обличане са всичко, което не си си представял за детето си някога. Но знам и колко много те обичам и заради това, че ме учиш на приемане. И на безусловна Обич. И знам, че извървя дълъг път докато ме преглътнеш такава, каквато съм.
Тате, Ти ме научи, че никой на никого не е длъжен в тоя живот и ти благодаря за урока! Защото го научих и защото от никого, нищо не очаквам. А с липсата на очаквания, разочарованията са в пъти по-малко и се живее в пъти по-лесно. Ти ме научи какво е да живееш заради хората, които обичаш и какво е да даваш без да искаш нещо в замяна. Ти ме научи какво е да не си егоист. Ти ме научи, че единственото неудобно нещо на тоя свят са тесните обувки. Сигурно не си имал точно това предвид, познавайки деликатния ти и свръх възпитан нрав, но от тогава не ми е неудобно да кажа всичко, което мисля! Научи ме на благодарност и на благородство.
Ти ме научи да бъда Жена. Как ли? Като ме научи на търпението да изчакам да ми отворят вратата, да осъзная, че няма нужда да мога да ползвам чук по предназначение (въпреки, че мога), да позволя да вземат торбите от ръцете ми, да позволя да налеят вода в чашата ми, да оставя мъжа ми да се погрижи за мен! Ти ме научи да бъда Жена, а Майка ми ме научи как да бъда Мъж!
Ти ме научи на любовта към класическата музика, операта, рока и изобщо – качествената и истинска Музика.
Нямаше как да ми се падне по-добър Баща от теб! Благодаря ти за всичко! Обичаме те до небето на съседната Галактика и обртно, поне по 100!
