Търсене
Close this search box.

Колко дълъг може да бъде пътят до Малдиви или историята на една пътуваща блондинка

Публикувана от

Елена Димова

8:00ч. вечерта на 13 февруари. Най-накрая тръгнахме. След еднодневно събиране на багаж в куфар, пълен с ненужни вещи, след еднодневно нечовешко бързане и позната суматоха, излязохме от дома си.

Аз и Джуди (бащата на голямата ми дъщеря Беатрис и мъжът ми в онзи живот). Натъпкахме куфарите в багажника на таксито и се качихме. Беше мръсно, миришеше на животинска бърлога. От тая миризма не видях други подробности, а и мислите ми бяха заети с предстоящото пътуване.

„Към летището” – каза Джуди. Шофьорът настъпи педала на газта, оставяйки главите ни на метри от телата. Имах чувството, че всички чаркове на тая раздрънкана таратайка ще се разпилеят по Цариградско. Бръмченето на двигателя опитваше да разсее опитите да си представя мястото, на което отивах за първи път. Вълнувах се. Чаках този ден от месеци. Някакво горчиво ежедневието се беше стоварило с цялата си сила и тежест върху главата ми и ме блъскаше все едно съм боксова круша. Исках да сляза от ринга поне за малко. Бях приготвила дебели книги и много музика. Взех със себе си цялото спокойствие, на което рядко съм способна и бавно се отпусках в очакване на едно приключение. Пътят до летището е кратък. Или поне така ми се струваше онази вечер. Мислите се надпреварваха в съзнанието ми и докато се усетя, пристигнахме. На летището вече беше част от компанията, с която щяхме да прекараме две страхотни седмици на Малдивите. И тук започна всичко.

Аз и Джуди отидохме да чекираме багажа и да си вземем бордните карти. Полетите бяха два – София – Истанбул и Истанбул – Мале. Извадих двата паспорта и ги подадох на служителката на авиокомпанията. Тя даде неговата бордна карта и му върна документа. Жената гледаше смутено моя паспорт, вдигна поглед към мен и изстреля:

„Госпожо, паспортът Ви е изтекъл…”

Аз: „Невъзможно!” – това беше инстинктивната ми първа реакция. За миг се замислих какви бяха събитията от последните месеци. Дадох си сметка, че въобще не е невъзможно да съм объркала паспортите. Дадох си сметка, че имах толкова лични проблеми, бях сменила и работата си, до последния момент не знаех дали ще замина на това пътуване и това, че всъщност отивам на друг континент беше последната мисъл в главата ми и то в деня преди заминаването.

Жената обясни, че паспортът ми е изтекъл през 2005-та! 2005 – та?! За протокола, действието се развива през 2013-та. Че аз имам друг паспорт. Нов! И защо този не е перфориран, щом имам друг?! И къде е верният? В главата ми катастрофираха поне 800 мисли и още толкова въпроса в секунда. Ужас… Обземаше ме истински ужас!

До излитането на самолета оставаше не повече от час. Обадих се на всички, които имаха достъп до шкафове с документи във всички възможни апартаменти, с които съм имала нещо общо през последните няколко години. Майка ми търсеше в единия, баба ми в другия, а Джуди взе такси и тръгна на лов за паспорти в неговата ергенска квартира. Чак сега забелязах погледа му. Не беше укорителен. Просто две допреди 5 минути нормални очи, се бяха превърнали в едни огромни пространства, побиращи в себе си цялото вселенско недоумение! Нали знаете как ви гъделичка онази ужасяваща паника!  За миг си представих как самолетът излита без мен, как аз дори няма да мога да помахам на цялата група, защото ще съм се пръснала от яд на милиарди невидимо миниатюрни атоми…

 

След доста неприятни и трудни моменти през последната, почти година, това пътуване щеше да е моят спокоен пристан. Мястото, на което имах съвсем реален шанс да заровя всички гадости, които се бяха случили. Щеше да е едно ново емоционално начало. Щеше да е всичко, за което мечтаех толкова много. Сега виждах как всичко това започва да се отдалечава със скоростта на светлината. Аз бях в другия край на тунела и ми бяха останали само втрещеният поглед и тиктакащият часовник.

Проведох около 20 истерични телефонни разговора. Никой не намираше паспорта. Майка ми беше изпаднала в по – голямо объркване дори от мен. Сега си я представям – нервно и паникьосано обикаля около остта си, проверява в шкафа с бельото, хладилника, шкафа за обувки и дори в микровълновата поне по 5 пъти във всеки, но забравя да провери в чекмеджето с документи. Според мен, в такива моменти моята майка спира да вижда, чува и мисли. Блокира. Сигурно и аз бих блокирала. Всички ме уверяваха, че паспорта го няма. Това гадно усещане на пълен провал, бавно и сигурно изпълваше цялото ми съзнание и вцепеняваше тялото ми. Ами ако наистина не го намерят?! Ами ако наистина не замина? Света няма да свърши, но това пътуване за мен изобщо не беше просто екзотична екскурзия. Беше нещо съвсем различно.

Ще си кажете: „Ами като ти е било толкова важно, моето момиче, що не си провери документите?! И какво са ти виновни всички, дето си ги впрегнала да търсят вместо тебе, а?” – и ще сте безкрайно прави. Но това може да се случи на всеки от вас и тогава, ама изобщо няма да ви е до подигравателни подмятания, размахване на пръсти и сбръчкани вежди. И това е ясно като бял ден или като бистра малдивска вода – такива неща се случват! Но имайте търпение да стигнем до финала на тая безкрайна история. Сигурна съм, че ше цъкате с език и ш`се чудите т`ва изобщо възможно ли е, бе?!

 

Да приемем факта, че никой не намери паспорта. Да го приемем сега, щото аз тогава не можех. Джуди се върна изнервен и с помътняло лице, след неуспешното тършуване в на територията на около 100 кв.м. И отново не ме погледна укоряващо. Не ме обвини в нищо. Само каза, че ще ми купи билет за следващия ден и замина. Заминаха. Всички. Без мен. Ми естествено, че ще заминат… А аз си останах сама с целия тоя адреналин, разочарование, сълзи, обърканост и голям куфар с ненужни вещи и се чудех какво да се правя. Известно време останах на летището и все още мозъкът ми отказваше да осъзнае случилото се. Всички заминаха и аз дори не им помахах. Щото се разпаднах, нали ви казах…

Прибрах се вкъщи с всички симптоми на паник атака, удар и инфаркт едновременно… не можех да дишам, потях се, боляха ме гърдите и главата, бях разплакана, бясна на себе си и крещяща неясно на кого и за какво. Сигурно съм изглеждала като избягала от лудницата. Сега като се връщам в онзи период, толкова исках да избягам от лудницата, в която се намирах, а котвата на собствения ми задръстен мозък ме спираше. Липсваха ми само широката нощница и скъсаните чорапи, от които стърчат няколко мръсни пръста. Прибрах целия тоя срам в джоба си и започнах да търся паспорта старателно. Първото място беше шкафа, който баба ми около час по – рано беше претърсила и твърдеше, че в съдържанието му не влиза тоя документ. С първото бъркане във въпросното чекмедже го открих – Него! Паспорта! Сякаш току що бях попаднала на издирван престъпник, за чиято глава има награда от милиони долари. Не знаех дали обичам или мразя тази мъничка червена книжка. Представяте ли си какво избълва устата ми в тоя момент по адрес на горката ми, добричка баба. По адрес на шкафа, на стаята, на апартамента, на света, в който се намирах. Много добре знаех, че само аз съм си виновна. Просто гневът ми в този момент беше по-силен от мен и не разсъждавах. Тук е мястото да се извиня на милата ми баба и да и кажа колко много я обичам. Беше ме обзело такова умопомрачение, че изобщо не се чувах нито какво мисля, нито какво казвам! …

След намирането на документа и около няколкостотин сочни ругатни, проведох около стотина телефонни разговора. Да купя ли нов билет за утре, всъщност аз ли да го купя от България, или ще го купи Джуди от там, има ли полети и ще мога ли да излетя изобщо. Никой не можа да ми даде ясен отговор или някаква гаранция. След поредния проведен разговор изводът беше следния – в 7:30 сутринта трябваше да съм на летището въоръжена с пари, усмивка, търпение, късмет и най-важното – с паспорт! И да се моля на хората от авиокомпанията да ме вземат, да платя глоба и с това въпросът да приключи. Естествено, само в следващия ден от седмицата нямаше вечерен полет до Истанбул и за да хвана самолета до Мале, трябваше да седя на онова огромно истанбулско летище около 14 часа. Защото единственият полет до първата дестинация беше в 9:30 сутринта, а полета до Мале – в 1:10 през нощта. В този момент, разбира се, нищо друго нямаше значение, освен да стигна.

 

Беше около 3 сутринта, когато си легнах. Бях смазана, но от напрежение не можех да мигна. Дори не затворих очи. През главата ми минаваха всякакви сценарии, само не и този, който се реализира на следващия ден. Много рано сутринта, Майка ми дойде на помощ. Щеше ме закара до летището.

14 февруари, 08:00ч. сутринта. Намирах се на гишето на авиокомпанията и говорех с една от най–милите жени, които съм срещала някога. С лъчезарна, къдрава оранжева коса и топли зелени очи. Благодарение на Мария, дори цената на глобата беше смешна. След половинчасови опити, жената с лъчезарната коса ми намери място и в двата полета и имах зелена светлина. Целта съвсем скоро щеше да бъде постигната. Виждах края на всички самопредизвикани глупости. Затътрих големия куфар с ненужните вещи, така важния паспорт, преумореното си тяло и огромната си усмивка към чекина. Сложих багажа на лентата и подадох червения документ. Момичето беше същото, от снощи. Взе паспорта ми в ръцете си, а аз зачаках. Гледах как ръцете и започват леко да треперят, срещнахме погледите си, а аз виждах, че девойката нещо проверява, суети се, но не ме поглеждаше. И ей така, без да вдигне очи към моите, ми връчи червената книжка и от устните и излезе нещо подобно на звук, който гласеше: „Госпожо, и този паспорт ви е изтекъл, само че преди седмица”. Започнах да се смея високо и истерично и успях само да изграча: „Това е шега, нали?!“ Изобщо не мога  да си представя как съм изглеждала отстрани. Момичето повтори и този път мисля, че успях на само да да чуя, но и да позволя на думите да стигнат малко по-далеч и да осъзная смисъла им: „И този паспорт Ви е изтекъл. Преди седмица.” Настъпиха някакви секунди на кататоничен ступор. Все едно бях в емоционална кома. Напълно механично, свалих големия куфар от лентата за багаж и сега аз се чувствах като част от ненужните вещи. Имах още точно 5 секунди за размисъл. Мозъчните ми клетки се мобилизираха и планът бе готов. Ще си извадя паспорт за по-малко от час. Това го мога! Майката на Джуди (една вълшебна Жена по всички критерии и параграфи) има приятелка в паспортния отдел. С един телефонен разговор, всичко беше уредено. Не знам за майката на Джуди, но моята беше напълно Горката. В суматохата забравих, че е с мен. Когато я погледнах, видях огромните и очи. Сега приличаха на някои от онези цветни малки детски играчки, които се държат в ръце и като ги духнеш, започват да се въртят във всички посоки. Червената и коса бе щръкнала по странен начин — сякаш всеки косъм се бореше с нещо, започвайки с гравитацията. Милата ми майка — тичаше след мен и се чудеше как е възможно да е родила такова „чудо на природата”?! Качихме се в колата и тръгнахме към паспортното на Мария Луиза. Приятелката на свекърва ми щеше да ни чака там. Имах чувството, че всички шофьори карат бавно, че всички светофари са червени, че всички пешеходци в София се разхождат точно в този ден и час и пресичат навсякъде, където пресичането е забранено. В тоя момент съществувах с усещането, че никога няма да стигнем докъдето сме тръгнали. Щом видях сградата, скочих от колата почти в движение.  Горе долу като в американски екшън, ама не баш. От снимката в новия паспорт може да се разбере какво ми е минало през главата през последните около 12 часа. Но това не е този поглед, който щях да придобия след още около… 15 часа.

Прекрасната и добра приятелка на свекърва ми се справи с непосилната задача да извади задграничен паспорт за около 10 минути. Тези десет минути ми се сториха като часове. С всяка изминала секунда целта ми се отдалечаваше все повече, сърцето ми се свиваше все по-силно, а стомахът ми постоянно се преобръщаше и нито един орган не си беше на мястото. Някъде мноооооого далечно, в съзнанието ми се изпречка мисълта, че е денят на влюбените и че някои хора щяха да празнуват любовта на един малдивски остров, до който аз със сигурност нямаше да стигна днес. Не че съм много по празнуването на Любовта в определен ден. Предпочитам да я отбелязвам ежедневно, но след като успях да различа няколко мъжки фигури с цветя в ръце, рязко започна да ми се повръща. Е, и аз „празнувах“. „Празнувах“ русата си глава и това, което беше останало между ушите ми. Боже, беше ми все тая какво ще празнувам, само да се кача на голямата птица!

През цялото това време поддържах телефонна връзка с Мария – жената с лъчезарната коса. Тя ми обеща, че ще задържи самолета колкото може, за да мога да се кача в него. Само че в онзи момент оптимизмът ми не позволяваше да се блъсна във факта, че в един час има само 60 минути. Минути, които някак, мамицата им проклета, се стопяваха като сладолед на слънце. Докато пътувахме обратно към летището имах чувството, че то се намира на другия край на света! Онова усещане със забавената картинка се появи отново. Все едно бях спряла и виждах как всичко около мен се движи. А аз просто си стоя. Струваше ми се, че колата на майка ми се движи с 22 километра в час. Всъщност, изобщо се съмнявах, че се движи. Жената с лъчезарната коса звънеше през минута, две. Напрежението просто ме смазваше, все едно е дошъл Гъливер и ме е настъпал по невнимание. Новата ми бордна карта беше готова. Аз диктувах данни, а Мария от другата страна – записваше. Сърцето ми биеше с такава скорост, че ако можех да задвижа колата на майка ми с нея, щяхме да стигнем направо до Истанбул. Исках да сляза и да тичам до това проклетийско летище, което се отдалечаваше все повече. Точно както става в сънищата.

След още няколко минути бях пред вратите му. Возилото на мама буквално ме изплю, а аз тичах с всички сили. Класически се спънах във вратата, куфарът ми падна, сакото ми беше полу съблечено. Изглеждах сякаш идвам от бойно поле. Мръсна, разчорлена, полуоблечена, с черни кръгове под очите, напълно побъркан поглед и разплескана на пода на софийското летище до огромния си куфар. Но бях там. Изправих се и се затичах към чекина с широката си усмивка и гордо вдигната ръка с истински и нов паспорт. Там ме чакаше жената с лъчезарната коса, най-тъжните зелени очи и бордна карта в ръка. Чух гласа и някъде много далеч: „Самолета излетя преди три минути. Не успях да задържа пилота, съжалявам.”

Не исках да вярвам, че всичко това е възможно. Чудех се какъв вариант ми остава. Тогава тъжните зелени очи се обърнаха към мен: „Отиди на автогарата. Непрекъснато има автобуси за Истанбул. Пътят до там е не повече от 9 часа. Ще имаш достатъчно време да вземеш метрото от автогарата и да стигнеш до летището. И не взимай такси, ще изгубиш много време. Само имай предвид, че като си изпуснала самолета за Истанбул може да не те вземат на полета до Мале…” Благодарих хиляди пъти на силата, която ме срещна с тази жена и изобщо не се фокусирах върху последното изречение, което ми каза.

Излизайки от вратите на летището се запътих към колата на майка ми. Тя все пак чакаше да се обадя от самолета преди да излетя. Начинът, по който се плесна по челото ме накара да се замисля… Как беше възможно да си причиня всичко това?! И така, задавайки си разни въпроси без отговор, с невротично и престорено спокойствие, потеглихме към автогарата. Все пак и това беше решение. Купих си билет за автобуса. За първи път през този ден не бързах. Телефонът ми не спираше да звъни. Малдивската компания вече беше пристигнала, разказваха ми колко е красиво и че ме чакат някога. Смееха се на цялата история и в общи линии им беше трудно да повярват на всички детайли. А все още не знаеха дори половината.

В онзи момент не ми беше смешно, ама никак. Всичко, което се случваше с мен през последните няколко месеца от живота ми беше объркващо, разбалансиращо и нелогично и не оставяше много мисъл и сърце за странични дейности. Тази история просто беше последствие и то съвсем логично.

На софийската автогара не беше съвсем зле. Мама ми правеше компания, ядохме хотдог и си говорихме докато не дойде време да тръгвам. Може би. Вече се съмнявах във всичко. Проверявах документите, парите и багажа си непрекъснато, но без особена мисъл. Проверих всичко за пореден, вероятно 1550000 път и се качих в автобуса. Когато се затвориха вратите, не можех да повярвам. Кой знае какво още щеше да се случи?! В един момент, от подсъзнанието ми, като малък дявол се показа онова изречение, което жената с лъчезарната коса спомена, преди да си тръгна от летището. Вие помните ли го? Дето може да не ме вземат на полета от Истанбул до Мале. Ей точно в тая секунда, думите се стовариха с цялата си тежест и значение върху главата ми.

Обичам да пътувам с всякакви превозни средства и навсякъде по света. Пътуването за мен е начин да си сверя часовника, да се откъсна, да живея по-добре или пък просто по-различно, да се пренеса в друга реалност, да опозная друга култура, да ям вкусна храна, да изпия някой нов коктейл, да зарадвам всичките с сетива. Това е време, през което слушам музика, чета книги, оставам с мислите си, гледам хората около себе си, природата навън и попивам света. Умея да се наслаждавам на такива моменти и да си взимам най-доброто от тях. Затова пътя до Истанбул не ми се видя чак толкова кошмарен. Разбира се с малки изключения. Не можах да заспя нито за секунда, въпреки вътрешните си закани и също така, нито веднъж не отидох до тоалетна! Защо ли? Не защото не ми се ходеше до пръсване, а защото отново бях неподготвена.

Не разполагах с турски лири, а по пътя нямаше къде да сменя! Имах една торба с пари, но бяха американски долари. Бях подготвена да плащам солени глоби и какво ли още не, но не и такса за тоалетна на територията на Турция. Чес`но, направо ми се припадаше от един момент нататък, толкова ми се ходеше до тоалетна. И да, пробвах да помоля да ми дадат някоя и друга лира, за да си платя тоалетната, но мисля, че в онзи момент съм приличала на избягала от лудницата клошарка. Все им бяха точни тия лири. Най-накрая, след часове безтоалетие, много прецизна проверка на целия ни багаж на границата и още малко клатушкане, видях светлините на тоя огромен и безумно красив Истанбул!

Ебаси! Нямам пари за билет за метрото, но ще мисля за това след малко. И спешно се налага да реша проблема с тоалетната. Отдавна беше станало нетърпимо, но сега трябваше да сляза от автобуса и да си взема големия куфар с ненужните вещи, а после евентуално да намеря бюро за обмяна на пари, спирка на метрото, и ако имам късмет и грам останало чувство за ориентация – да улуча посоката.

Беше около 9:30 вечерта. Не бях стъпвала в този град от години и нищо не изглеждаше познато. Около мен имаше само мъже, а мястото не ми се струваше никак безопасно, ноооо, нали казват, че очите на страха са големи?! Освен всичко останало, цялата тая умора взе да ме затиска много сериозно. Кръвното ми се намираше някъде в петите.  Негативните емоции и липсата на сън ми се отразяваха зле. Спрях случаен човек на улицата и го попитах къде мога да обменя малко пари, както и  къде е спирката на метрото в посока летището. Той отиде при някакво момче и явно му е казал да ме заведе където помоля! Как разбрах какво му казва ли? Вие ми отговорете, щото аз нямам никаква представа. Всичкото това изглеждаше много странно, но нямах особено голям избор, да не кажа никакъв. Тръгнах след момчето. То влезе в някакъв мрачен и шумен безистен. Вървеше бързо. Около нас отново имаше само мъже, чуваше се всякаква реч и можех да усетя поне сто различни миризми, като повечето от тях не бяха особено приятни. Осветлението на това място не беше някаква особено дълбока мисъл на електротехниката. Студено, луминесцентно и мигащо като в някой от онези филми, в които като ти намигне някоя лампа и задължително отнякъде се появява сянката, минимум на сериен убиец. Нямах много време да мисля и все още страхът не ме беше спънал съвсем. По–скоро ми беше интересно. Само се молех да не падна някъде, щото скоростта, която беше развило момчето след което подтичвах не съвсем успешно, беше почти недостижима. Не и за гротеската, в която се бях превърнала с тоя окаян вид и влачейки онзи ужасно огромен и тежък куфар. Виеше ми се свят, все едно бях на въртележка в лунапарка, ама от която със сигурност исках да сляза веднага. През тесните и извити коридори най-накрая стигнахме до спирка на метрото. Но нямах нито пари, нито билет. Опитах да му обясня, че искам да сменя валута, а той, вместо да ми покаже къде има обменно бюро, извади карта от джоба си. Чекира я, други две момчета се появиха от някакъв невидим портал, все едно бяха отворили небесния цип, вдигнаха куфара ми през металните решетки (от където със сигурност не можеше да се провре), побутнаха ме леко за да мина, а тялото ми просто изпълни всичко механично. Опитах да благодаря на момчето с картата и тръгнах да слизам по стълбите. Вече имах цветни петна пред очите си, сякаш гледах през перископ. Влакът дойде. Качих се и потърсих място да седна. Отново имаше само мъже. Един от тях беше седнал на място до прозореца. Спеше и хъркаше, а около него миришеше на алкохол и на всички планетарни човешки и не толкова човешки миризми. Единственото свободно място към този момент беше срещу него. Наистина ми беше много лошо и ако се налагаше, сигурно щях да седна и в него. Настаних се срещу спящия подвижен ужас за всяко обоняние и въпреки всичко започнах лакомо да нагъвам шоколада, който носех в чантата си. След двайсетина минути и трима останали човека във вагона, стигнах до грандиозно огромното летище, кръстено на онзи така важен за Турция човек – Кемал Ататюрк.  След доволна порция от онова, задължителното лутане, объркване на няколко етажа, трамбоване в салона на всеки етаж от единия край до другия и известен брой пъти возене в разлчни асансьори, накрая намерих това, което ми трябва. Седнах и зачаках да „отворят” полета. Имах няколко часа. Беше около 10:30 и до 1:10 имаше време. Умът ми искаше да се разходи и да разгледа, но тялото ми категорично отказваше да слуша. Краката ми трепереха и нямах сили да стана, а трябваше да отида до тоалетна. Толкова бях притеснена за полета, че първо исках да открия най-близкото място за чакане и след това – всичко останало. Забулени жени с големи черни очи бяха събули обувките на децата си, които тичаха боси навсякъде из терминала. Мъжете им стояха отделно и надвикваха крещящите с всички сили хлапета. Имах чувството, че се намирам на състезание по гръмогласност и крещене, а отборите бяха два. Играеха бащи срещу деца. Нямам никаква представа кой победи, защото мозъкът ми потъна в режим на съхранение. Намерих тоалетната, но това е отделна глава в тая история. Някой ден може би ще опиша как се влиза в тоалетна на летище с 30-килограмов куфар, когато си сам.

И все пак, след посещението на онова място животът ми се струваше една идея по-приемлив, а светът – една идея по-добър. Намерих къде да седна, вдигнах краката си върху гигантския тюфлек, който за първи път не беше напълно излишен и зачаках. Само исках да се кача на самолета и да заспя, ама ако ме вземат. Времето някак мина. Тромаво, но мина. „Отвориха” полета и аз като всички останали се наредих на дългата опашка. Чаках повече от 30 минути. Човешката палитра на тази опашка беше напълно впечатляваща. Започваме с онези жълти хора с дръпнатите очи и големи фотоапарати на врата, разни сериозно изглеждащи господа и придружаващи ги гримирани мацки с кожени куфари, мъже, увити в бели чаршафи, бледи тийнове с оранжеви коси и много лунички. Толкова беше красиво това разнообразие от цветове, лица и култури, че дори се усмихнах. Широко!

Гишетата, които обслужваха малдивския полет бяха поне 10. Естествено, избрах си конкретен служител и се насочих в тази посока. Нали имах проблем? Ако ми се наложеше, трябваше да вложа някакъв евентуално изостанал под цялата тая умора, чар. Човекът взе паспорта ми и билета, който ми даде жената с лъчезарната коса, погледна ги и с най-голямото безразличие на света ми подаде бордната карта. Егати, колко лесно се получи. Големият куфар с ненужни неща вече пътуваше по лентата с багаж. И това беше всичко. Значи ще летя!!! Вече бях толкова уморена, че дори не успях да се зарадвам както мога. Отидох до съответния гейт, седнах свободна от всякакъв товар и усетих как клепачите ми се превръщат в оловни капаци. Неволно се усмихнах на някакъв възрастен германец, който седеше срещу мен. Всъщност се усмихвах на цялата тая побъркана ситуация, просто усмивката ми вървеше в някаква посока, очевидно грешна. Немската съпруга ме огледа от главата до петите, нацупи се демонстративно, а аз се смутих. Дадох си сметка как изглежда тая усмивка отстрани. Боже!!! Не флиртувах с 60 годишен германец!!! В следващата секунда вече съм спяла. Бях се успокоила и нямах никаква представа за часа.

Ориентирах се по хората. Беше пълно с деца, които крещяха, плачеха, смееха се, тичаха и се биеха. И не ми пречеха! Беше удоволствие да ги слушам далечни, в просъница. Хората около мен бръмчаха на всякакви езици, някои хващах, други не разбирах въобще. И това ми беше приятно. Всичко се сливаше, а аз се усмихвах и в дрямката си. Беше време да се кача в самолета. 14 февруари дойде и си отиде без да разбера, без да празнувам, без да усетя. Седях на мястото си. Това беше най— приятното излитане, което ми се е случвало. Движението на самолета само ме унасяше. Не изпитвах никакъв страх.

Събудих се от някаква суматоха. Стюардесите търсеха лекар на борда на самолета. На един възрастен италианец му беше станало лошо. След малко нещата се успокоиха и заспах отново.

Когато се събудих окончателно, чувствах тялото си изключително тежко. Все едно през последните часове бях качила 100 килограма. Сънят не ми стигаше, но вече беше светло и когато погледнах през прозореца, забравих за внезапния един тон, който нахално ми се беше лепнал. През прозорчето се фукаше една от онези картички, които бях виждала само по телевизията. Малките островчета, прозрачно изумрудената вода, златното отражение на слънцето в нея. Видях и пистите на летището в Мале.

Самолетът кацна. Не вярвах че съм там… Но бях. Носех февруарската си вълнена жилетка и сакото си в ръце. Посрещна ме лепкавата топлина на тропиците. Горещо, беше много горещо и влажно. От самолета до летището ходихме пеша. Вътре имаше климатик само на едно място. След дългата опашка, вечното попълване на декларации и още малко чакане на багаж, седнах срещу един вентилатор. Зачаках момчето, което трябваше да ме отведе до хотела, който пък се намираше на един от островите. За целта трябваше да се кача на лодка. Още около час и щях да пристигна. И като се замисля, в това безкрайно пътуване само на дирижабъл не се возих.

Пътуването в лодката беше най-добрата част от цялото пътуване. Единствената точка, до която отиваше беше островът, на който ме чакаше Джуди! Толкова се вълнувах, че щях да се пръсна. Когато се качихме в лодката (защото не само аз отивах там), екипажът се погрижи всеки да получи вода, спасителна жилетка и малка, ослепително бяла хавлиена кърпа, напоена със студена вода и страхотен аромат на градина със свежи лимони. Когато лодката потегли, усетих как оставям зад гърба си цялото насъбрало се напрежение. Падна през борда и се удави някъде в индийския океан.

Слушах музика, оставих вятъра и солените капки да се блъскат в лицето ми и попивах всеки милиметър от това красиво творение на природата. Разбира се, че помня усещането – всичко, което виждах сякаш не беше от тоя свят. Всъщност просто не беше част от моя свят. До онзи момент. Когато веднъж си видял това синьо, то полепва по мозъчните гънки и никога не го забравяш. Тоя аромат на свежи лимони и океан щеше да изскача хиляди пъти пред погледа ми и внезапно да се появява в носа ми.

Лодката се движеше бързо. Още съвсем малко.

Много добре помня инструкциите на Джуди. Има способността да обяснява изключително точно и ясно: „Първо ще спрете на друг остров, той е част от резорта, в който сме отседнали, но ние спим на втория остров. Ще слезеш на втората спирка“ И аз си чаках втората спирка. Ето го кея! Хармонично подредени хора, облечени по един и същ начин и мъж в бяло, който свири на барабанче и пее. Така посрещаха гостите на първата спирка. Странното беше, че всички слязоха, само аз си седях и чаках лодката да потегли. Едното момче от екипажа ме покани, но аз казах, че съм за следващата спирка и че няма да сляза на това място. Момчето ме погледна и каза, че друга спирка няма. Не знам дали се сещате колко идиотски се почувствах и как за части от секундата бях напълно убедена, че съм объркала лодките, островите, самолетите, всичко. Както става ясно от разказа, не е като да не съм способна. И в този момент Джуди надникна в лодката:

„Абе ти защо не слизаш?“

Аз: „Абе ти какво правиш на първата спирка?“

Джуди: „Това не е първата, а втората спирка. И ще слезеш ли най-накрая?“

Боже, колко се радвах да го прегърна! Част от компанията ни също беше на кея, за да ме посрещне. Бях щастлива. Всички, които ме чакаха, обаче се смееха някак странно. Знам колко абсурдно беше пътуването, но още не разбирах защо е тоя смях. Разказаха ми дори без да ги питам. Майката на Джуди, незнайно как и защо решила, че съм кацнала в Мали, (където в тоя момент имаше война, по дяволите!), вместо в Мале. И се обадила да каже на всички, че съм пристигнала успешно в Мали. Тъй като не ме видели сред слизащите от лодката и след цялото това пътуване било съвсем логично да отида на майната си, и то на грешната! Не знам дали да спомена факта, че мениджърът на хотела ме посрещна с думите: „О-о-о, Вие ли сте загубеното момиче? Най-накрая, добре дошла!“

15 февруари, около 12 на обяд малдивско време. Намирах се на точното място – безумно изморена и умопомрачаващо щастлива! Понеже думите в тоя пътепис дойдоха в повече дори на мен ще завърша с факта, че всяка секунда от това фантастично пътешествие си заслужаваше. Всички емоции, памучният пясък, целувките на слънцето, надбягването с вятъра, уютът на нощите, топлата прегръдка на острова, Любовта на човекът до мен. Достатъчно. Пожелавам го на всеки, дори с такова начало!

2 Responses

  1. Седя в колата и чакам детето от сноуборд училище и честно искам още и още, искам да се забави по пътя, за да чета. Успокояваща и вдъхновяваща.
    Ти не си за блог, влог и каквото е там.
    Ти трябва да издадеш книга !!!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *