Как се влюбих в Париж. Част 1

Публикувана от

Елена Димова

Пътешествие в няколко действия. Част 1

Когато седнах а пиша този текст нямах никаква представа колко време и емоции ще отнеме. Първоначално си спомнях само забавната част, но после в главата ми нахлуха едни тъжни шансони, едни тъжни животи, едни дълги разходки и разговори, разговори, разговори с моята страхотна Майка… Много се смяхме в тоя Париж. Заради това, че имахме късмета да се родим здрави и с достатъчно от всичко. И заради това, че имахме сетивата да видим и възприемем света точно по този начин. И точно толкова плакахме. Защото бяхме колкото близо, толкова и далеч от цялата тая красота. Плакахме и заради нея. Тая чаша все беше пълна и после я изсипвахме в огромната Сена. После пак я пълнехме с благодарност затова, че имахме възможността да сме точно там, където бяхме и я разливахме яростно заради това, че не можехме да останем по-дълго от завинаги.
Освен смешна, тази история има аромат на антики, на букинисти, на дълбока река, на огромна любов, на някой, който ми липсва безмерно, на акварел и масло, на Катедрали, на пукащ и прескачащ грамофон, на червен цвят (защото на мен всеки цвят ми мирише на нещо), на въртележка, на всички предмети, които носят душа и сърце и на виенско колело, от което можеш да видиш света и мечтите си – как ти махат от хоризонта.

dscf5877

Тази история има звук на френски акордеон и пиано. Ето ви и саундтрака към част от тази дълга история:

Започвам от там, че почти ни арестуваха в парижкото метро, за първи път опитах съвсем сурова кайма, влюбих се в момче, което върти огньове, плаках като малко дете пред една картина в музея на импресионистите, научих се да се разчитам карти, напиках се от смях и от страх на един от мостовете над Сена, куфарите ни паднаха и се разпиляха по средата на Шан-з-Елизе, видях какво е крайно богатство и крайна бедност, разбрах защо обичам старите души и изобщо не ми стигна един ден в тоя Лувър.

Как и защо стигнах до Париж

Годината е 2000-та. Мама работеше в една фирма за киноразпространение. Някои от заглавията, които сте гледали благодарение и на моята Майка бяха „Леон“ (този с Жан Рено, разбира се и принцеса Леа (за по-младите)), „Пианото“, „Любовникът“, „Отвъд облаците“, „Малкият Буда“, „Индокитай“ и така нататък. Любовта ми към киното се роди много по-рано, но благодарение на всички тези филми, които гледах по няколко пъти, то си остана една от най-големите ми страсти. И пак се отплеснах, а още сме в самото начало.
И по същество. Собственикът на фирмата, в която работеше Мама живееше със семейството си в Париж и киното далеч не беше единствения му бизнес. В града на Любовта той имаше ресторанти, няколко офиса и постоянно се срещаше с руснаци, един от които самият Жириновски. Накратко – Диньо Динев беше една изключително енциклопедична и интересна особа!
Един ден Цена (Мама) се прибра от работа и каза, че Джими (както наричаха всички г-н Динев), е поканил семейството ни за месец в Париж. Щяхме да отседнем в един от офисите му – огромен апартамент в сърцето на града. От онези апартаменти с високи тавани и дървен под, който скърца съвсем дискретно и колкото да напомни, че е там отдавна и ти си само гост. В онези аристократични сгради, в които ти се иска да събуеш обувките си преди да влезеш във входа им. И не за да не изцапаш, а за да не заличиш всички следи, истории и животи, случили се някога там.
Тогава започнаха дилемите – имаме ли възможност да заминем трима (аз, Майка ми и Баща ми). Четири седмици не са малко време за този скъп град, а родителите ми никога не са били заможни. Татко беше пътувал доста по света покрай работата си и като един истински джентълмен, отстъпи на Мама. Всъщност родителите ми познаваха Париж доста добре. Мама беше ходила няколко пъти, а като млади с Татко дори за малко да останат да живеят там. Баща ми не се съгласил заради мен. Трябвало да ме оставят поне за година в България, докато си стъпят на краката. Те и по нашите географски ширини си стъпваха на краката известно време, особено Мама, но това е друга тема. Все още им се чудя, ама отстрани е лесно.

Толкова вълнение не бях извълнувала в тоя живот до момента. Един месец в Париж!!! С Мама! И оттук започват смешките. Първо искам да си представите колко луканка, суджук и консерви натъпкахме в багажа… Парите бяха преброени горе долу до стотинка и основното перо в бюджета беше отредено на музеите. След това по важност беше засвидетелстването на внимание и обич към близки и роднини, посредством купуването на безброй глупости, известни по нашите ширини като „подаръци“. Накрая на веригата беше френската храна. Затова взехме безобразно количество издръжливи народни провизии, все едно отиваме на безлюден планински връх за неопределено време и тръгнахме. Но как?! Да ви кажа, ей това е бай ви Ганя в женски вариант.

Когато непременно искаш да си на първия ред!

Майка ми изпитва неистов, паниращ и парализиращ страх от високо и от тясно – разбирайте, че полет със самолет е един от най-големите й кошмари. И какво мислите, направихме? Пътувахме с автобус, но не какъв да е, а двуетажен! И естествено, сополивата студентка, тоест – моя милост, държеше да се намира на панорамата на втория етаж. Само че в началото на септември месец си е едно напълно опожаряващо и истинско лято, от което ни се подпалиха задниците, главите и всичко останало. Запознахме се с момичето на съседната седалка, казваше се също като мен – Елена. И пътувахме съблечени по сутиени. Това не попречи да се гръмнем от жега. Никога не съм необичала слънце толкова силно, както тогава. Потяха ми се дори клепачите, а аз не мога да се похваля или по-скоро не бих се оплаквала от свръх продуктивни потни жлези. Мисля, че слязох от автобуса с минимум 3 кила надолу. Това си беше истинска сауна, само че без животоспасяващия студен душ. Болеше ме главата, гадеше ми се и ми се виеше свят. Но вече нямаше значение, защото след тия два горещи дни, две нощи тотално неспане, разбира се и много, ама много смях, най-накрая пристигнахме. Чак не ми се вярваше. Бях напълно зашеметена от красотата на града, а все още не бях видяла нищо, ама наистина нищо. Взе ни човек на име Мишел. Той беше асистент на Джими и трябваше да се грижи за нас. Настани ни в апартамента, който се намираше на улица Frédéric Bastiat в осми arrondissement. Това беше една от преките на великия булевард Champs-Élysées и съвсем близо до Триумфалната арка. Още не си давах сметка къде се намирам нито в буквален, нито в преносен смисъл.rue frederic bastiat plaque paris 8e rue frederic bastiat map

 

Първи впечатления

Ходехме с километри. Всеки ден. От момента на събуждане до момента на заспиване, който понякога не се и случваше от вълнение. Сетивата ми бяха напълно взривени. Спомням си нощта след първия ден там. Не можехме да заспим нито аз, нито Майка ми. Тогава тя предложи да излезем да се разходим. Беше 2 или 3 сутринта. Хвърлихме по един парцал върху себе си и след минута бяхме на Champs-Élysées. Булевардът беше толкова буден сякаш е 6 вечерта. Някои магазини работеха и пожелах да вляза в Сефора, която все още си е там, но вече далеч не ми изглежда толкова огромна, лъскава и недостижима. През 2000-та година в България нямаше нищо подобно, въпреки 11-те минали години след 89-та и четирите след 96-та. Гледах стелажите все едно съм в лунапарка! Когато погледът ми се спря върху касите ми направи впечатление, че има опашка на две от тях?!?!?! Към 3 сутринта. Не само че имаше хора в магазина, а и пазаруваха. Две момичета на моята възраст се гримираха с каквото хванат и аз им завиждах ужасно. Не за друго, а затова, че живееха на такова място. В тази лудница. В тази красота. Между тези светлини. Между толкова много хора. За културата още не знаех. За изкуството – също. Бях прекарала в Париж само един ден и още виждах съвсем нищожна част от опаковката. Прибрахме се чак когато нощта започна да отстъпва на сутринта. Чакаше ни дълъг ден. И после вероятно дълга нощ. Очакваха ни 30 фантастични денонощия. Нямах търпение за Париж. Нямах търпение да дойде новият ден и да го прегърна!

dscf6022 dscf5962
Приготовленията за всяко излизане бяха меко казано, нелепи. Режехме една луканка, приготвяхме си вода, правехме сандвичи, ако имаше с какво и напускахме аристократичния апартамент с огромни прозорци. Най-често минавахме през някоя пекарна и купувахме онези вкусни багети, които в края на деня имаха и вид, и вкус на ластик и когато огладнявахме, сядахме на някои стълби или на тревата и вадехме луканката и багетите. Не ме беше срам. Не чувствах неудобство. Около нас винаги беше пълно с хранещи се, усмихващи се, пиещи кафе или вино хора, които изобщо не ни обръщаха внимание. Бях свободна! От предразсъдъци, далеч от рамкирания консерватизъм, от задръстеното мислене и най-вече от „Какво ще кажат хората?“! Толкова беше шарено и цветно всичко около нас, че единственото нещо за което допринасяхме с Майка ми, беше колоритът на тоя мегаполис. Свободата, която усещах там няма да забравя никога.
Дните ни бяха пълни със случки, преживявания, картини, които помня все още, аромати, които си седят в носа ми и вкусове, които са запечатани по езика и небцето ми завинаги.

 

Портрет на доктор Гаше

В един от първите дни Мама побърза да ме заведе в Musée d’Orsay (Музеят на Импресионистите). За него не чакахме третата неделя от месеца, когато музеите са безплатни. В Париж не бяхме за един календарен месец, а за четири седмици и се случи така, че имахме две безплатни недели. Голямо щастие за безмонетни хора като нас. Но, както казах, за тоя музей не чакахме нищо. Цена знаеше колко обичам импресионизъм и особено ван Гог. За обичта ми към тоя художник си има причина. В далечното минало, когато съм била бебе, като повечето бг бебета също съм била горд притежател на един от онези дървени затвори, наречени кошари. Едната страна беше решетъчна, а другата – плътна. Мама беше залепила една безумна репродукция на портрет на доктор Гаше от Винсент ван Гог. Мъничка и в огромно черно паспарту. Абе кой нормален родител слага такава репродукция от вътрешната страна на бебешка кошара?! Нямам никаква идея защо не съм я скъсала, изяла или разлепила. Знаете ли, много е странно, но аз имам ясен спомен за тази репродукция. 800px vincent van gogh dr paul gachet google art project

И за още няколко. Когато се преместихме в София, заживяхме в ателието на прадядо ми Златю, което беше и все още е в квартал Изгрев. В спалните нямаше завеси и Мама налепи различни репродукции по прозорците. Така живяхме дълго. Без пари за пердета, но сред стативи, палитри, бои, платна и репродукции по прозорците. А такива неща не се забравят.
Връщаме се в Париж и в музея на импресионистите. Първо ми се взе акъла от мащабите и величието на сградата.musee dorsay

Но в тази тема не искам да влизам сега. Извън всички останали творби пред които стояхме с часове и благоговеехме, коментирахме или просто съзерцавахме, дойде ред на портрета на доктор Гаше. Инстинктивната и първосигнална реакция беше да замръзна пред картината. Този път голяма и без черното паспарту. Същата, но и различна. Влакът със спомени изсипа един вагон емоции, които нямаше как да си останат в мен без да изригна. Разплаках се. Първоначално без да разбера – спокойно, тихо и възпитано. После лавината се изсипа с многотонната си тежест върху ми и се разхлипах като малко дете. Редът на онези мисли ми се губят. Бяха много и объркани. Просто се потопих в ранното си детство и бях благодарна за средата, в която растях. Плачех с този толкова тъжен портрет и препусках из мозъчните коридори като топче във флипер. Чувството от преживяното се превърна в незаличим спомен. Беше освобождаващо, зареждащо и помитащо. Красотата и историята на града ме взеха и завихриха все едно бях попаднала в средата на торнадо. Докато се прибирахме към апартамента, с майка ми не спирахме да говорим превъзбудено една върху друга, после пък млъквахме замислени и смазани от емоции. Мисля си, че Цена е била щастлива заради начина по който възприемах всичко, което виждах и се случваше.

Тази вечер не си купихме храна. Решихме, че ще изровим каквото има в хладилника, защото не ни се чакаха само безплатните музейни недели. Всяка луканка в пояса си струваше. Всяка проточена лига и ругатня пред витрина с арабски сладки – също. Мозъкът и сърцето ми бяха сити. Бях преяла с красота и изящество. Бях попила всичко, което беше възможно да бъде попито. Съзнанието ми се беше превърнало в пиротехническа площадка, а повечето тепърва предстоеше.
Чакаха ни още такива преживявания. Не едно. Париж се оказа културно-емоционална Вселена, която събуди сетива с които не съм предполагала, че разполагам. Ще продължа да разказвам за моя Париж такъв, какъвто го видях на 20. С помощта и през очите и на моята Майка.

До следващия път, когато ще научите как загазихме в парижкото метро, защо прекарахме седем часа на Айфеловата кула, как се влюбих и как се прави доматена супа.

Радвам се, че сме заедно и благодаря за доверието!

4 Responses

  1. Следвам ви от известно време! Пишете божествено, както и изглеждате. Всеки път когато ви чета или ви виждам, това е празник за сетивата. Винаги съм си мечтала да мога да изразявам с думи емоцията, която преминава през мен, но не го мога. Радвам се, че има хора като вас, които претворяват нещата на хартия по начина, по който вие го правите.
    Бъдете благословена! Вие и прекрасните ви момичета ❤️

  2. Здравейте, Прекрасна! Пишете адски интересно, забавно, трогващо, вълнуващо …… Жадна съм за Вашите разкази, очаквам продължение в Париж. Умението Ви да се изразявате, толкова емоционално и докосващо е завидно , благородно. Бъдете здрава! В очакване на безброй вълнуващи споделени случки! Прегръщам Ви!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *