Как отказах цигарите за един ден

История със саундтрак

Време за четене: 12 минути (щото цигари не се отказват за по-малко)

Всеки мой разказ има саундтрак и тъй като не мога да сложа шизофреничния си плейлист тук, ще ви кажа кои парчета си представям поне за част от историята – All I Need на AIR и Smoke на Natalie Imbruglia. Тая лекота на мелодията в тези две песни е пълно олицетворение на непоискана самота, която често ме смазваше. Самота, която пълнех с всичко друго, освен с присъствие. После идват Nirvana със Smells Like Teen Spirit и накрая завършвам с Depeche Mode и Enjoy The Silence. Приятно „слушане“! 

Опитът ми подсказва, че сега много от вас ще започнат да четат с мисълта, че съм пушила по три цигари на ден и то не всеки ден. Че не съм пушила дълго време, тоест – не съм имала време да развия зависимост и въобще всякакви такива, оправдаващи вашата нерешителност, фактори. Ще ви кажа, че бъркате. Аз пък ще започна с факта, че се случваше невръстните ми дробове да поемат толкова никотин и катран за едно денонощие, колкото на пушач бачкатор в завод по социалистическо време.

Започнах да пуша рано. Твърде рано. Може би в шести или в седми клас. (Боже, децата ми сигурно някой ден ще прочетат това!..) С Мама живеехме сами, в общи линии. Прабаба ми живя с нас две или три години и след това бях напълно безконтролна. Майка ми ходеше на работа от сутрин до вечер и често се случваше във втори клас да си сготвя обяда сама. Хич не беше лесно тогава и не заради приготвянето на една манджа. Тоя живот ме научи на доста неща, едно от които беше да съм отговорна. Но колкото и отговорно да е едно дете на 12 (мисля, че това беше възрастта, на която запалих първата си цигара), преценката за много неща все още куца и когато се самоотглежда, нещата стават малко по-сложни. Имаше дни в които седях с часове на балкона, за да чакам Майка ми да се върне от работа. Ненавиждах да стоя сама вкъщи. Бяха се случили някакви неща, заради които предпочитах всичко друго, освен да съм сама у нас. До голяма степен музиката ме спасяваше от тези състояния, но основното, което правех е да си напиша домашните и да се махна от онова място. Ходех с „приятелите“ от квартала в строежа на съседната улица, а там не се случваше кой знае какво. Просто си говорехме в „авангардна“ обстановка. Един ден, превзето от онова скучно еднообразие, детското ми любопитство ме хвана за косата и ме накара да проверя какво, по дяволите има на мястото на онези няколко липсващи тухли. Голямо „съкровище“ открих, няма що! Пакет цигари „Родопи“. Някой си ги беше скрил. Всички се събраха около мен и находката ми и се почувствах толкова грамадно важна! Преди няколко години Мама ме беше взела в София при нея. И тук е моментът да отворя една малка скоба. Родена съм в Пловдив и почти цялото ми семейство е от там. Майка ми си е била революционер от малка. Все й е бил малък Пловдив, сива България и изобщо, тесен света. Вятърът явно не е бил достатъчно силен и я отвял до София. Стигнал само до там. Докато Мама си стъпи на краката, съм живяла в Пловдив с Баща ми, Баба ми Дядо ми. Не си представяйте родител, който е изоставил детето си от егоистични подбуди. Всеки петък след работа пътувахме или ние с татко до София, или Мама идваше в Пловдив. В неделя вечер всеки се прибираше на мястото, на което принадлежеше към настоящия момент. И това се случваше мисля, около две години. Когато съм станала на пет и половина, Цена (Майка ми) ме взела в София и от тогава градското ми сърце е съсечено на две половини. Скобата стана твърде дълга е време да я затворя.

Връщам се към онази случка в строежа, когато се чувствах значима за всички тези деца, чието одобрение търсех откакто се преместих в столицата. Децата, които преди този ден често ми се подиграваха за това, че съм безхарактерна и че нямам мнение. Нали бях „оная новата от провинцията“, съгласявах с всички за всичко дори да си противоречеше, само за да ме приемат и да се въртя някъде около тях. Така имах шанса освен да не съм сама вкъщи, да не съм сама и навън. Не бих казала, че това беше щастлива част от детството ми, напротив. Дори си спомням едно момиче, което взе от ръцете ми писмо от Баща ми и го прочете пред всички. И се сбих с нея. После техните идваха до нас да ме търсят и да се карат с майка ми, но добре че в тоя момент тя беше в банята. След това обясних какво се е случило и Мама само ме прегърна. Не ми се скара въобще! Та, представете си колко беше важно за една пикла в това провинциално положение да бъде харесана. Извадих една цигара от пакета, намерих огънче отнякъде и просто запалих. Вярно, че ръцете ми трепереха, но от малка, когато реша нещо правя крачки само напред. Дори с ясното съзнание, че тия крачки биха могли да са огромна грешка. Много добре помня как с вдишването на дима, краката ми се подкосиха. Зави ми се свят, причерня ми, но продължих да се правя на интересна и подпряна на една от стените, дърпах като някое профи. Децата подскачаха около мен и викаха: „Е-е-е-е, дай и на мен, дай и на мен!“. Осъзнах, че от този момент нататък ще съм една от тях. Представяте ли си? Заради една цигара! Толкова лесно ли беше да станеш част от група? Направих беля и повлякох още куп хлапета в тоя катранен кюп.

Няколко години по-късно бях стигнала до там, че ако ми свършеха парите и цигарите, търсех фасове по земята. Не бях сама. Имах си съратник (много нагло използвам точно тая дума, предвид факта в кои литературни произведения сме я срещали най-често). Казва се Рая и още сме приятелки. И това е може би най-специалното приятелство в моя живот. Ровехме из есенните листа и около канавките и често намирахме какво да допушим. Не разбирайте, че съм пушила само през есента, просто точно този спомен изтече през някой мозъчен джоб.

За да разберете колко навътре съм била в цялата тая наркомания ще споделя, че първото нещо, което правех сутрин беше с все още затворени очи да протегна ръка към касетофона, (върху който всяка вечер оставях кутията си с цигари), да извадя една цигара, да взема запалката и да запаля. Чуваше се едно дълбоко вдишване, сякаш в тялот ми влизаше нещо животоспасяващо. С издишването започваше денят и изгряваше моето слънце. В детската си стая спях на два матрака, разположени директно на пода. Бях разглобила и изхвърлила креватите и бях оставила най-важните неща – касетофона със счупените вратички, касетки, свещ, книга, цигари, запалка, пепелник. Точка. Много обичах след тая първа цигара да взема душ, да си направя кафе и да запаля още една. Тогава апартаментът замирисваше на единствения уют, който познавах в онези моменти – аромат на кафе, сапун или шампоан за коса, смесен с цигарен дим. Това за мен беше единствената представа за идеалната сутрин. И разбира се усещането и споменът далеч нямаше да са такива, ако не беше онзи строшен касетофон и музиката. Огромна част от моето спасение.

Майка ми не беше от онези, забраняващите цигари, алкохол или наркотици. Просто имах железен режим и в онова време, безкомпромисният вечерен час ме избави от много главоболия. Мама не ме пускаше по купони докато не станах на 18. Мхм. Самата истина. Понякога се съдирах от рев, но мозъка на Мама беше зает с това да ме опази и изобщо не регистрираше истериите ми. Можех да отида на кино с приятели само в неделя вечер, ако прожекцията е ранна, ако е в кино „Изток“ (живеехме на 10 минути пеша) и ако дойде да ме вземе. Всички бели, които правех се случваха по светло. Но те не бяха много. Пушех и ходех на детска дискотека в Орбита или в Ялта. Май дотам ми се простираше смелостта. И слава Богу, защото по-напред във времето много хора около мен не се ограничиха само с цигарите. Но за това – друг път. Мама пропускаше един факт – дядо ми Гого (художник от пловдивската Бохема и неин баща), често идваше на гости. Не си представяйте някой старчок, защото първо, че никога не съм се обръщала към него с „Дядо“ и второ – последната му жена беше доста по-малка от майка ми и брат й. Този мой Гого се намираше на светлинни години от общоприетите норми за нормалност или морал, но и аз, заклещена в мазохистичен капан, въпреки самия него, все още го обичам. Нищо, че вече с Мама пият на някой облак, клатят си краката и ни се смеят отгоре. Гого и всичките му действия и противодействия доста помогнаха за ранното ми развитие в неправилна посока.

Най-често Гого пушеше Gitanes качак и когато идваше, носеше стекове цигари. Около него винаги имаше димна завеса все едно бях на снимачна площадка, а екипът по специалните ефекти се е предобрил доста. Когато Гого и всички от антуража му артисти бяха вкъщи, се пиеше и пушеше по 25 часа в денонощието. Често се случваше някой да ме кара преди училище (разбирайте към 7), да ходя да купувам бири от кварталното читалище, превърнато в нещо като хоремаг. Само че той беше затворен и се налагаше да закъснявам за училище, защото чаках да отвори. Награждавах се с кражбата на някоя и друга цигара или директно кутия Gitanes от гоговите. Мама нямаше възможността да отсъства от работа и най-доброто, което правехме от време на време беше да спим при съседите, когато Гого се застоеше. В тая среда, повярвайте, цигарите бяха най-малкия проблем. Ще добавя, че Гого ми даваше да пия капачки с уиски откакто съм на 10. И да. Първият алкохол, който някога опитах беше уиски Ballantine`s. И бях на 10. Къде бяха норвежците тогава, питам сега?!

Бях в края на единайсети клас, когато ни подариха Джули – фантастична и много умна мини болонка, която се разболя от паровироза (кофти заболяване, особено за малко кученце). Приятелите ми я наричаха Моцарт на кучетата. Беше наистина уникално животинче. По онова време учех за приемни изпити почти денонощно и когато Джули се разболя, буквално изпуших. Няма да изпадам в детайли около кученцето. Само ще кажа, че с Мама спяхме по график, защото трябваше да слагаме инжекции и да правим вливания на милото животно. Една вечер седяхме на масата в трапезарията, затрупани с учебници и тетрадки, и двете с кървясали от недоспиване очи, Джули се беше сгушила в краката ми, а Мама ме погледна и каза: „Хайде, запали. Знам.“
Не започнах да пуша нито повече, нито по-малко. Просто не се криех. И преди това бях стигала до две кутии и половина на ден. Сега се чудя на акъла си – каква е била тая пословична глупост? В стремежа си да се харесам на другите, бях започнала да не харесвам себе си и това не е единствената история, в която ще употребя това изречение. Кожата ми миришеше различно, дъхът ми не беше дъх на младо момиче, пръстите ми бяха започнали да жълтеят, задъхвах се при минимално усилие, кашлях като болна от туберкулоза, отхрачвах някакви лиги в адски цветове, а татко ми носеше стекове с цигари, за да не си харча парите. И така още няколко години. Легитимно самоубийство. Защото си беше точно това. Тук някой ще каже, че малко са ме били като дете. Или че родителите ми са били много мекушави, че ми е трябвал здрав каиш или кой знае още какво. Ще споделя, че не съм възпитавана в свободия, въпреки че по цял ден бях сама. Изкарах ли 5-ца по някой предмет, баща ми ме правеше на луда калинка, а математиката никак не ми беше силна страна. С две думи – налагаше ми се да залягам здраво над читанките. Просто детското въображение е като птица в полет. Или като камъче, изстреляно с прашка. Всяко дете, което реши да прави нещо тайно, ще измисли милион и един сценария за да не го хванат. И вероятно няма да го хванат.

Не съм от хората, които за успокоение си дават празни обещания. Не съм по лозунгите, нито по „утретата“. Никога не съм започвала или спирала нещо на 01.01, нито в понеделник, нито от следващия месец. Ако ще си тръгвам от някъде, от някого или от нещо, не се връщам. Когато реша, че ще спра цигарите, просто ги спирам. Понякога трудно взимам решения, но направя ли крачка никога не се връщам назад.

Една сутрин се събудих препушила, задръстена от цигари. В тая сутрин не само дробовете ми бяха задръстени. Цялото ми тяло страдаше. Адски ме болеше гърло, дишах трудно и се оказа, че не мога да кажа нито една дума. Бях се разболяла, но със сигурност цигарите помагаха да се чувствам още по-зле. Това беше първата сутрин от много години насам, в която не ми се пушеше. Първата сутрин, в която не посегнах към цигара. След като запалих за първи път, винаги съм пушела, независимо дали и колко съм болна. Губела съм обонянието си и пак пушех (за тези, които не помнят, обоняние се губеше и преди ковид!). Цигарите бяха станали част от мен. Сякаш бяха естествено продължение на ръцете ми. Преди да загася, палех следващата. Един от дядовците ми (имах повече от двама) почина от рак на белите дробове. Преди да се разболее пушеше денонощно и освен пръстите на ръцете, ангелски белия му перчем също беше пожълтял. И това не ме отказа. Нямах никаква идея да приключвам с пушенето. До онази сутрин, в която почти не се задуших. Не беше страх. Беше отвращение. Беше някакво рязко осъзнаване. Тръгвайки си от лекарския кабинет в 15-та поликлиника, реших да се вкопча в това нежелание, видях кофа за боклук, минах покрай нея и без никакво колебание изхвърлих цигарите и запалката. Това беше първия шанс да се откажа. И не се наложи да моля живота за втори шанс. Това се случи преди много години и от тогава не съм запалила нито веднъж. Нито една цигара.

Не мога да кажа, че е било лесно или че не съм мислила по темата. Трудно беше. Навиците – сутрин цигара с кафе, после цигари без кафе, цигара по време на разговор с приятелка, цигара докато чета книга, докато гледам филм, докато уча за изпити, цигара след ядене, цигара с едно малко, цигара след секс. Трябваше да заменя тая зависимост с друга. Зависимите знаят. Както обича да казва психотерапевтът, който ми е помогнал най-много в битката със себе си – на мястото на една зависимост винаги се мушва друга. Както знаем, всяка житейска история има много разклонения и води до друга. В тая история няма повече място и затова ще напиша няколко изречения за финал.

В последните години започнах да се уча на баланс. Винаги съм била крайна – или всичко, или нищо. Голяма глупост. Доскоро в живота ми всичко беше кръв и сополи. Отново голяма глупост. Революциите не са в крайностите, но в редки случаи крайностите са необходими. Защото, ако тогава не бях крайна, вероятно нямаше да имам волята да се откажа от тоя порок. Затова съм благодарна, че съм минала през толкова метаморфози и че съм била всичко, което бях. То ме води по пътя и заради онази Елена съм тази, която съм днес.