Търсене
Close this search box.

Галя Петкова – Защото могат – 26.02.2022

Публикувана от

Елена Димова

Галя Петкова е една от онези забележителни фигури, чийто глас се чува! Тя е един от онези Човеци, които искаш да познаваш. От онези Човеци, които не пестят истини и думи. От онези Човеци, които няма как да не харесвам! Един от малкото смели Човеци, които са толкова нужни на тоя свят. Обърната към себе си и с едно такова фантастично и откровено излъчване, че те взима като магнит.
Чуйте я, защото има много какво да ви каже!

Защото могат

26.02.2022

Преди няколко дни ме покани да разкажа за това, което преживях преди 3 години. Темата е агресия и как тя се отразява на гей хората в България. Сега сядам да пиша и не знам откъде да започна.
Преди два дни Русия нахлу в Украйна. Темата е същата: АГРЕСИЯ.
Дадох си сметка, че в момента се чувствам по същия начин, както тогава. Безпомощна и гневна. Задавам си същите въпроси, които си задавах и тогава. Защо? Защо по дяволите, някой ще нападне и причини физическо и психическо насилие над друго човешко същество. Кое е това чувство, което те движи, за да нападнеш някой друг. Без да го познаваш, без личен мотив, без провокация. И отговорите до които стигнах са два – защото могат и защото ги е страх. И знаеш ли, разлика в самия акт на агресия няма. Няма разлика, дали ще нападнеш някого на улицата или ще нападнеш друга държава. Разликата е само в мащаба и броя на жертвите. Надявам се, не звучи цинично, но смятам, че мотивът е един и същ. Чувството за безнаказаност. Усещането, че можеш да правиш каквото поискаш, без да поемаш отговорност за последствията. Да смяташ, че си толкова велик, че може да ти се размине. Да оставиш някой друг да плати цената за собственото ти арогантно поведение. Защото, както знаем, такова нещо като безплатен обяд не съществува. Някой, някъде плаща цената и най-често това са децата. И няма абсолютно никакво значение колко време ще мине. Вината е там. Носят я поколения наред. Колективната вина прави хората гневни. Гневът води до насилие. Насилието до вина. Вината до гняв. На тази въртележка се въртят поколения наред, докато единици изберат да почувстват. Да почувстват болката. Болка дълбоко заровена под гнева.
Дано не прозвуча наивно, но вярвам, че всъщност, дълбоко в сърцето си лоши хора не съществуват. Има хора, които се страхуват. Страхът е основата на несигурността, а тя води след себе си поредица от грешни избори. Бързо и лавинообразно. И докато се усетят вече са нахлули. Я в нечия уста, я в нечия граница. Давам си сметка, че зад нахлуването в Украйна стоят ясни намерения и интереси. В основата си обаче иде реч за едно и също. Желанието да бъдат велики. Да бъдат по-големи от Бог. Да мачкат, защото могат.
И сега по същество. Разхождах се с кучето си по улицата. Беше първата слънчева неделя на февруари. Отбелязвам неделя, защото обикновено е ден за размазване. Разминах се по улицата с нормално изглеждащ мъж на средна възраст. Пресичаше улицата, по която вървяхме. Погледна ме отгоре до долу и каза: “Педал долен”. Не ми е за първи път. Понякога, когато имам нужда да извадя нещо навън, реагирам. Но не и тогава, беше неделя, ден за размазване. Подминах го. 3-4 минути по-късно чух стъпки зад гърба си и инстинктивно се обърнах. Моето обръщане беше идеално съчетано с юмрук в челюстта, придружен от изречението ”да не съм те видял повече в този квартал”. Обърна се и избяга. Не успях да реагирам. Беше неделя, ден за размазване….. на зъби. Не го намериха. Поредният незначим случай. Част от статистиката. Когато се превърнеш в част от статистиката си даваш сметка, че единственият човек, който може да се погрижи за теб, си ти самият. И го направих. Така, както умея най-добре. Отвътре навън. Не знам дали клишето, че това, което не те убива те прави по-силен е вярно, знам само, че съм по-осъзната след случилото се. Дадох гласност. Да се знае. Да се чуе. Да е ясно, че проявата на агресия към гей хора не е само около Прайд. Че е тук през цялото време. Всеки ден, дори и в неделя – денят за размазване. В момента сме в процес на завеждане на дело в съда по правата на човека в Страсбург. Ще съдя България. Защото в 21 век в родината ни, в графа престъпления от омраза не фигурира хомофобията! А трябва, защото е тук. Агресивна и шумна, облечена в кожата на средностатистически мъж. Видимо мъж, невидимо 7-8 годишно момче, смятащо, че може да компенсира несигурността си с насилие. Знаеш ли кое е най-отвратителното чувство, което остава… безсилието. Невъзможността да изкрещиш АЗ ИМАМ ПРАВО ДА СЪМ ТУК. Защото, мамка му, всяка една, такава проява, оспорва правото да БЪДЕШ. Оспорва изконното ти правото да си жив. Да преживяваш истинската си същност. Такава, каквато е. Да изразяваш себе си с цялата пъстрота, която притежаваш. Да разгърнеш всички таланти в целия им блясък.
На един от първите ми семинари за личностно развитие фасалитаторът каза ” Гей хората са тук за да ни научат да се разширяваме. Да ни научат да приемаме.” Вярвам, че е така и след 4 зъба по-малко. Вярвам също в чистотата на децата. Те нямат предразсъдъци. Приемат всеки и всичко такова, каквото е. Вярвам, че та са нашето бъдеще. Това, което трябва да направим е да ги улесним. Да ги подкрепим. Вярвам, че те могат да променят света. Само трябва да ги обичаме. Да не ги нараняваме. Защото, ако ги нараняваме, те няма да спрат да обичат нас. Ще спрат да обичат себе си. И ще нахлуят. Защото могат!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *