Търсене
Close this search box.

Еволюция фром Бг

Публикувана от

Елена Димова

Този текст е част от детските ми писма до майка ми. Писан е преди повече от 20 години и вероятно с всчката емоция, с която съм разполагала в онзи момент. И все още обичам центъра на София и тая улица колкото тогава, че и повече.

 

Надвечер. Вървя по улица „ Шишман”. Малка, тясна и

така любима. Пресичам трамвайната линия, за малко да ме

сrазят. Аз ли не внимавах? Жадна съм. Отивам към двора на

църквата, там имаше чешма – едно време. Имаше и приятели

– едно време. Седяхме на пейките, ядяхме банички и пиехме

Боза, а понякога и мента. Рисувахме живота си, говорехме

за всичко. Играехме на филми, на бутилка, дори понякога

поезия четяхме. Сега ги няма приятелите, няма я и поезията.

Само баничарницата е там някъде, отзад. Опакована в

алуминиева дограма, вече е луксозна. А „нашата” пейката

е заета, заета е от няколко деца на моята възраст тогава.

Момиче с много черен грим и черна коса с лице, облято

от неоновата светлина на телефона. И червилото е черно.

и дрехите са черни. И душата също – виждам я в очите и,

някак са безизразни. Децата от пейката не си говорят много,

даже никак. И всички изглеждат еднакви. С черни души и с

празен поглед, с огрени от неоновата светлина на телефони

и таблети – лица. Не общуват с жестове дори. Пръстите им

тракат по по-живите от тях дисплеи на модерните апаратури.

Знаят ли, че се намират на мястото на старо медресе?

Знаят ли кои са Св. Седмочисленици? Знаят ли си имената

въобще? Жадна съм и ставам лоша. Чешмата е счупена и

не работи. Стомаха ми се свива и в устата ми горчи. Сякаш

съм сдъвкала хинин. Минавам близо до бездушните деца и

ги подминавам с болка.

Продължавам по улица „Шишман”. Малка, тясна и така

любима. Всичко е като преди, но някак не е вече същото

Стари сгради, брулени от ветровете на промяната, олющени

и тъжни, толкова непроменени, шепнат и се чудят дали

някой още ги обича… Cпъвам се и падам, падам и пропадам

Дълбоко и в забвение. Никой не ми обръща внимание

Никой не идва да ми подаде ръка. Всички бързат, замислени

и сиви, със сгърчени лица и мълчаливи души. Оглеждат се

от време на време в новите и лъскави витрини на все по-

нови и нови магазини. Опитвам да се изправя, боли ме, но

болката е част от играта, нали. Права съм и  съм отново горда –

мисля си. С един единствен жест изтупвам мръсотията от

себе си, не знам дали успявам. Заблуждавам се, че съм. Само

две деца, приведени от непосилния товар на училищните

раници бързат след последния учебен час, сочат ме с

пръст и ми се смеят. Отминават без следа. И продължавам.

Отнякъде пред мен пада парче мазилка. Неволно стъпвам

върху нея. Тя изплаква болезнено, а аз се стряскам. Дали не

полудявам? Започвам да говоря с парче мазилка.

Май наистина губя разсъдъка си. Тревожа се, че всичко се

разпада. И че никой не иска да види. Крещя с всички сили,

но без глас. И съм от никого нечута. Хората са оглушали. И

са неми. За секунди паниката обзема цялата ми същност.

„Жълтите павета” и онази сграда от която уж зависи всичко

са толкова близо до „Шишман”, а не знаят… Не знаят ли,

че всичко се разпада? Не само мазилката крещи, и стените

пращят и се огъват под тежестта на времето. Сменят само

кожата си, рядко, иначе са непокътнати, а всичко друго се

променя. Прозорците очи са и са видели толкова неща.

Де да знаеха децата с раници на гърбовете и безизразни

очи поне малко от това, което знаеха прозорците по улица

„Шишман”. Де да знаеха децата с неонови лица кой е

Александър 2 или цар Освободител, на чийто паметник

всички викат „Коня”. Не, не наричат „коня“. Обикновено е „на гъза на коня“. Уж е само на 12 метра от Земята, а е

толкова далеч. Вървя към Парламента и мозъкът ми спира

върху няколко еднакви големи и черни чудовища. Ръмжат

с всички сили и спират ей така, по средата на задръстения

малък площад точно под опашката на „Коня”, където

им е мястото. От черните чудовища слизат други такива с

грамадни и напомпани стероидни тела, тежки жълти вериги

около вратовете и странни походки. Напомнят на примати,

но маскирани с дрехи. Уж сме в бъдещето, а живеят в

миналото тези хора. Става ми смешно и едновременно с това

така мъчно, Между тях едва се вижда малко дребно човече с

гола глава и шкембе. За него се е хванало едно едва ходещо

на огромните си лъскави токове момиченце със странно

голяма, почти бяло руса коса и грим, приличен на маска,

който неуспешно опитва да прикрие невръстните години.

Под прозрачните дрехи дори за моето не особено добро

зрение не остават скрити две големи зърна. Нищо друго не

можах да видя от това тяло. Продължавам безмълвно да

вървя срещу тях, докато не ми се налага да се размина с

одушевения кортеж и неговия собственик. Единият примат

се изплюва безцеремонно почти върху мен и ме избутва

невъзпитано от тротоара. Залитам и се озовавам на улицата,

където една кола ме „забърсва” и отминава все едно не е

станало нищо. Леко зашеметена от последните събития,

започнах да се чудя откъде падам. В какво да се превърна, за да ми

хареса тази действителност… Питам се. И нямам отговор, и

никой няма.

Еволюция – с какъв патос само говорят хората за

Еволюцията. На мен нашата, българската Еволюция не ми

харесва. Сигурно трябва да преминем и през това, за да

стигнем до някъде другаде. Сигурно това е пътят, но на нас

тази спирка толкова ни е харесала, че се застояхме твърде

дълго.

Отдалечавам се от улица „Шишман”, тясна, малка и

така любима. Отнасям гнева и болката със себе си и не се

обръщам назад, защото виждам любимото си място така

опропастено и дори по – гневно тъжно и от мен. Чудя се, когато се

върна след години – каква ще я намеря моята тясна, малка и така любима,

улица „Шишман”…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *