Юни 2020
Когато дойде лято и замирише на липа и смокини, когато чуя гласовете на Лучано Павароти или Андреа Бочели, когато видя хора да танцуват и да се целуват, когато видя възрастна жена с огън, любов и гордост в очите, когато ме боли за нещо и ми се говори с някой, все се сещам за моята Баба. Много е трудно да се събере един човешки живот в няколко къси реда, но ще опитам да извадя това, което ми се струва важно.
Трудно ми е за говоря за Нея в минало време. Правя го, само за да не изглеждат неточни фактите. Родила се на четвърти юни, 1921. Нейният спътник и баща на трите им деца, моят дядо, се появил на този свят на седми март, 1913.
Тя беше Вселена. Казваше се Екатерина и за мен беше Велика. Много по-Велика от онази, за която всички сме чели и чували. С напълно несломим дух, винаги изпреварваща времето. Единственият случай, в който видях баба пречупена беше, когато дядо си отиде от тоя свят. Само тогава. И все пак, цял един живот беше излазила, извървяла и изтичала с него, до него. Сигурно е горяла със същите тези болка и тъга в очите, когато е изпращала дядо на фронта. Всички около нея, обаче, бяхме свикнали да я виждаме с онова изражение на лицето, с което вероятно го е посрещала, когато се е връщал от войната. Всичко в нея грееше, струеше благодарност, любов, благородство, щастие, благост, мекота, нежност… Не. Не преувеличавам. Всичките й деца и внуци я наричахме Мама Клер.
Тя ми разказваше, че дядо ми Никола й бил първият и последен мъж в живота. Беше благодарна за избора си, но достатъчно наясно с всички житейски нюанси, за да не пропуска да ми каже: „Първо се наживей, после бъди сериозна и не предавай мъжа си!“ Те, заедно с дядо, бяха олицетворение на идеалното семейство. С всички трудности, през които някога са минали, толкова добре бяха паснали един към друг, че нямаше нито една пролука между ореолите им. Ще си кажете: „Ами то след толкова много години, всички някак си пасват, особено по онова време“ и ще сте прави, но само донякъде. Защото при тях се виждаше оная опустошителна Любов, дето личи от далеч и най-често я срещаме в книгите. От тая Любов се родили три деца, най-малкото от които – моят баща.
Бащата на Мама Клер, моят прадядо Мими (на когото е кръстен татко), бил заможен търговец, но се разболява тежко и продава огромна част от имуществото си, за да изучи двете си деца. И Баба, и брат й са били възпитаници на френски колеж. Тогава училищата и пансионите са били разделени на женски и мъжки. Може би не всички, но техният – със сигурност. Мама Клер беше научена на перфектен френски и възпитана от монахини, при това изключително строго. Майката на Мама Клер – Лика Рейшер, е отритната от еврейската общност заради брака й с българин (прадядо ми Мими) и най-вече заради това, че приема християнството. Тя живее дълги години в Париж. Тези няколко факта вероятно посяват семенцето на бунта в сърцето и живота на моята баба, така и отношението й към Любовта и към всичко красиво.
Строгостта при вселенската ми баба – Мама Клер, беше примесена с всичката добродетел на света, което караше нас, петимата й внука, да я обичаме безмерно и да сме дисциплинирани „войници“ в дома й съвсем доброволно. Правилата при Баба и Дядо се спазваха без уговорки и съвсем стриктно. Просто всеки ги знаеше и се придържаше към тях без възражения. Сядахме на масата с измити ръце и чисти дрехи, никой не посягаше към храната преди Дядо да е седнал, всеки път се сервираше върху кристално чиста и перфектно изгладена покривка, дето ако я изцапаш, (Мама Клер се усмихваше благо и казваше: „Нищо, хубаво е когато децата правят така! Да личи, че в къщата има живот!“), но на самия теб ти идеше сам да си шибнеш един шамар. Баба сервираше храната с хореография и винаги в порцеланови чинии със сини цветя по края, сребърни прибори и фантастични пръстени за платнените салфетки. Баба обожаваше достойни и възпитани хора и правеше всичко по силите си да превърне и нас, внуците й, в Човеци. Имаше си послания към всеки един.
Мен, например, ме караше да се храня с книги под мишниците. Също така, за да е изправена стойката ми, Мама Клер слагаше една точилка между ръцете и гърба ми по определен начин и искаше да види как ходя като „жена“… За нея, една дама винаги трябва да има класа, която да личи от далеч! И започваше с положението на тялото и походката! Непрекъснато ходеше след мен и ми говореше на този прекрасен, проклет френски, чиято граматика и числа до днес са ми доста мъгляви!
Мама Клер винаги миришеше на хубав парфюм, носеше бижута и викаше фризьор вкъщи, когато знаеше, че дядо ще излиза за по-дълго. Не искаше никой да я вижда с ролки и боя по косата, най-малко мъжът й. Никога не готвеше с дрехите, с които седи вкъщи и носеше едни от най-красивите, копринени тюрбани на главата, за да не й се вмирисва косата. А само как готвеше… Това е отделен разказ, за който трябва много внимателно да подбера изразните си средства.
Редеше дрехите в гардеробите по цвят и материя и имаше сапуни навсякъде, че да мирише добре. Сапуни camay през 80-тте и 90-тте. Нощното й шкафче беше пълно с различни носни кърпи от плат. Едната част беше с кърпи на Дядо, а другата – с тези на Мама Клер. Нейните бяха бели, копринени и с бродирани в златно, инициалите на баба и дядо. Кърпичките на дядо Никола винаги бяха перфектно изгладени, защото баба държеше, когато дядо излиза (независимо дали отива до пекарната на 50 метра от вкъщи за хляб, или да се срещне с приятели), да слага кърпичка в джоба на блузата си. Кърпичката винаги беше подбрана в подходящ цвят и сгъната по определен начин, така че да стърчи и да се вижда триъгълният й, цветен край. Също така, Мама Клер избираше чорапите, бомбето и дори цвета на платнената торбичка (помните ли ги, онези с ципа, дето се сгъват и се побират в джоб), за да може дядо да изглежда напълно чудесно! И този ритуал се повтаряше всеки божи ден, без изключение!
Домът на моите Мама Клер и дядо Никола все още се намира в центъра на град Пловдив, точно над главната улица, на Сахат тепе. 50 квадрата чиста Любов, чест, история, традиции, семейства, бебета, деца, песни, усмивки, сгушени между много липи, помещаващи се в стара семейна къща, разделена между много наследници. 50 квадрата пълни с книги, заради които, между другото, изживях най-голямото си детско разочарование. Баща ми се казва Димитър Димов, а в библиотеката над леглото в което спях, беше пълно с романи на писателя. Много дълги години бях сигурна, че всичките тия романи ги е писал моят Татко. Но това е съвсем друга тема… Та в тия 50 квадрата, кухнята не знам дали заема 3 от тях, но за мен беше най-просторното, прекрасно, уютно, топло, приветливо и светло място на света. Между другото, така е и до днес! Толкова аристократизъм има в тая квадратура, че до ден днешен кръвта ми посинява, като вляза там. Тези 3 квадрата, ако можеха да говорят… Колко сълзи съм изплакала в скута на баба си! Колко любови съм й разказала, споделени и неизживени, колко мълчаливи цигари сме изпушили, втренчени в мисли, решения и в липите отсреща! Моята Мама Клер ужасно много обичаше музика и танци. Все ме караше да пускам любимите й песни и сядахме да разговаряме. На глас си спомняше истории от миналото, пренасяше ги в настоящето почти с изразните средства на Хемингуей, а аз седях и слушах с всичкото внимание, с което някога съм разполагала. Такава жажда и наслада от живота… Седяхме на един мъничък, тесен диван до една гостоприемна, разтегателна маса, събирала толкова много хора през годините. Мама Клер често казваше: „Поживей си, ама не се давай лесно на никой! Избери си го да е висок, възпитан, умен и да не ругае! И да се обичате!“
Благодаря ти, Мамо Клер, за всичко, на което ме научи! Обичам те!
