Търсене
Close this search box.

Приказка за насилието от Цветелина Цекова

Публикувана от

Елена Димова

Аз, Елена, започвам с това, че мислех да не публикувам нищо в следващите няколко дни, щото нали „така се прави“. Страх ме беше да не се превърна в една от онези досадни радиоточки, които е трудно да заглушиш, щото са на високо. Обаче понякога нещата се случват. Не по план и не по сценарий. Така дойде и този текст – по-рано от очакваното, за което съм страшно благодарна!

Благодарна, защото за домашното насилие не искам просто да се говори. Искам да се говори много. Искам да се крещи. Да се крещи така, че всички да чуят и не само да чуят, а и да разберат. Искам тия така важни думи да стигнат до онези, дето се преструват на глухи, неми и слепи. До всички, които за първи път решават, че няма да се месят в нечий живот. Защото домашното насилие ВИНАГИ е наша работа.

Искам тия думи да прегърнат и погалят всички уплашени и сгушени в черупка умове и сърца, които мислят, че се намират на улица без изход. Защото в тоя „филм“ такава улица няма. И искам да знаят, че НЕ СА САМИ и че ИМА КОЙ ДА ПОМОГНЕ!

Днес ще ви представя текста на фантастичната Цветелина Цекова, която сигурна съм, всички вие познавате. Ако не лично, то покрай таланта й да достига до хората по възможно най-честния начин и чрез острото, нежно перо, което притежава. Нейните мисли крещят така деликатно но и толкова директно, че взривяват точно тия мозъчни клетки, които трябва да бъдат събудени. Аз не я познавам лично, но сякаш съм говорила с нея часове. Не съм имала честта да стисна ръката й, но съм плакала с мислите й. Мислите, които често споделя и на фейсбук стената си. Мислите, които прочетох с книгата „Новата прическа на Вики“. Тая книга, която изгризах в една съботна сутрин и която препоръчвам, съветвам и моля всеки да прочете! https://www.ozone.bg/product/novata-pricheska-na-viki/

Когато вече знаех, че ще правя блог и бях започнала работа по него, една от идеите ми беше да помагам. Има няколко теми, много близки до мен по една или друга причина и такава е домашното насилие. Онова скритото, мълчаливото, „срамното“, подмолното, вкопаното, което се е настанило под кожата и под ноктите и изяжда отвътре. Онова насилие, на което дори не предполагаме колко от жените около нас са жертви. Колко наши близки и приятелки са били или са потърпевши. Знаех, че Цвети има история, бях прочела и книгата й. И се осмелих да я потърся с молбата да напише текст за домашното насилие, което да публикувам в блога.

Дами и господа, на вашето внимание: Цветелина Цекова

 

Нека ви разкажа приказка за насилието.

Насилието не идва като гръм. То се ражда в ясен слънчев ден, в който случайно откриваш красиво място, което те примамва с топлите си лъчи и шарените си цветя. Това място не прилича на никое друго и ти като хипнотизирана лягаш в меката му трева и в захлас слушаш песента му, обещаваща ти блаженство.
После то ти казва, че тук можеш да си само ти. Лека полека обръщаш гръб на близките си, защото насилието те кара да повярваш, че те само ще попречат на щастието ви и ще потъпчат тревата ви.
А ти си толкова отнесена в песента на птиците и хилядите хубави аромати на топлата му прегръдка, че си сигурен, че е право. И оставаш сама.
Взела си със себе си одеяло и топли дрехи, но насилието те убеждава, че ти си кралицата в райската му градина и няма нужда сама да се грижиш за себе си. То ще се погрижи. И ти му вярваш. Та то те кара да се чувстваш толкова щастлива, толкова защитена.
Лягаш в скута му, то те гали по косите и ти пее приспивни песни. И съзнанието ти заспива, унасяш се в перманентен сън и се пренасяш в свят, в който сте само ти и то, а ти си пияна от щастие.

Един ден решаваш да откъснеш ябълка от градината и да я изядеш.
Но насилието ти казва, че си твърде дебела. Оставяш ябълката. Объркана си, нали си кралица? Нали си най-красивата? Но си спомняш, че то толкова те обича, че вероятно го казва за твое добро.

Друг път решаваш да окосиш тревата, но насилието не е доволно. Не го правиш правилно, грешиш, ужасна си в косенето. Чувстваш се зле, че си го разочаровала. Започваш да вярваш, че си непохватна.

После ще поискаш да излезеш за малко от райската ви градина и да се разходиш из гората. Тогава ставаш курва и боклук. Обидена си, вратът ти пулсира. Решаваш да се махнеш завинаги и никога да не му прощаваш. Но то ти се извинява, подарява ти цветя, целува те и прави любов с теб, докато почти не изтрие обидата от сърцето ти и не ти припомни, че си най-важна за него. Че си неговата кралица.

После идва и моментът, в който без да искаш си настъпила шумка, докато насилието спи. И то ще те удари. Ще те удари и ще те заболи. Ще те попита защо го караш да го прави. Защо го караш да те удря? Ще започне в теб танцът между страха и надеждата, между любовта и омразата. Ще искаш да си тръгнеш, но ще си спомниш, че вече нямаш нищо свое. Ще искаш да споделиш на някого, но ще се сетиш, че вече не си близка с никого, освен с насилието в живота си. Ще искаш да избягаш боса по нощница, но в главата ти ще започнат като сцени от война да се разиграват варианти, в които то изпълнява обещанието си и ти лежиш мъртва на прага му.
Ще искаш да се обадиш за помощ, но малкото ти бебе в кошарката ще те погледне и ще прочетеш в очите му, че ако го направиш, насилието ще ти го отнеме завинаги.

Толкова е самотен животът в градината. Толкова е мрачен, глух и безнадежден. Тя вече не е цветна, тревата е изсъхнала, а вместо песните на птиците, чуваш единствено собственото си ридание.
Забравила си за света отвъд. Забравила си, че там някога си се смяла, слагала си си червило и си излизала с приятелки. Забравила си, че някога си постигала успехи и си ги споделяла с родителите си.

Никой няма да те разбере. Никой не те помни. Поглеждаш се в огледалото и се съмняваш в съществуването на собственото си отражение.

Но един ден, при теб долита лилава птичка. Каца на рамото ти. Дошла е от същата като твоята градина, в която отдавна друга като теб е оставила насилието да живее само съм себе си.

„Не си сама!“ – чуваш.

И всяка фибра от изнасилената ти душа се изпълва с надежда.
Правиш крачка навън.
Толкова много градини с други като теб.
Някои отдавна пустеят, други имат нужда да се срещнат с надеждата, която вече и ти ще можеш да им дадеш.

Наивно ли звучи тази приказка? По детски разказана? Не е такава, когато живееш в нея. Насилието запушва устата ти и затваря очите ти. Насилието не е красиво. То ухае на септична яма и оставя белези като нагорещено желязо по съзнанието ти.

Докато си затваряме очите за съществуването му, то ще продължава да твори болка.
Докато го оправдаваме, то ще продължава да отнема животи и да тъпче бездиханни тела в куфари.

Не мълчете. Колкото повече говорите за него, толкова повече го разголвате. А колкото повече го разголвате, толкова повече се страхува то.

А за всички в градината на Ада – не сте сами.
И аз бях там.
Сега съм свободна.

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *