Личната история на една Майка и един син, които избраха да не останат анонимни.
Днес няма да водим разговори за Париж и за красотата, нито за Италия и древността. Няма да пиша смешки и лични истории, а ще ви занимая с майчината любов, нейната сила и бигорексията – хранително разстройство за което много от вас, вероятно ще чуят за първи път.
Преди да ви запозная с историята на Светлана, ще започна с малко факти за тези от вас, за които бигорексията е непознат термин и може би непозната територия. Мисля си, че някой ще открие себе си или свой близък в следващите редове. Мисля си, че в това електронно време знаем все по-малко за себе си и близките си.
Бигорексията е болест, на която почти никой не обръща внимание. Това е обратната страна на анорексията и повечето хора смятат, че да се тъпчеш с храна и да правиш мускулна маса е съвсем здравословно. Само че фактите говорят друго, а и като всяка друга крайност, и тази съвсем не е безобидна. Отново заставаш пред криво огледало, но вместо да видиш себе си мускулест и огромен, какъвто си, отсреща стои твоя немощна, слаба и най-вече – нереална версия.
Терминът зад по-познатото название на това хранително разстройство е мускулна дисморфия, a според някои статистики, то вече засяга един на всеки десет мъже, които посещават фитнеси. Плашеща статистика, за която повечето хора с този проблем изобщо не си дават сметка. И това е моментът, в който можем да опитаме да развенчаем мита, че от хранителни разстройства страдат предимно жените.
Подобно на останалите хранителни разстройства, бигорексията е състояние на психическото здраве, което кара човек да прекарва огромна част от времето си в тревоги за недостатъците във външния си вид, които най-често никой друг не забелязва. Това състояние има сериозни странични ефекти – води до депресия при мъжете, които се опитват да покрият стандарти, които сами си налагат, и в много голяма част от случаите ги кара да злоупотребяват със стероиди.
Обещавам, че ще публикувам текст и по темата за злоупотребата със стероиди!
А сега, тук оставям историята на Светлана, нейния син Умур и техния успех от борбата с бигорексията точно такива, каквито ги описа тя.
На 12 години синът ми реши, че ще ходи на фитнес. Нямах нищо против, говорих с инструктора му упражненията да бъдат съобразени с възрастта му, а и мислех, че бързо ще му мине. ( Мина през доста спортове преди това и всичко бързо му омръзваше. Сега като се замисля по- скоро се отказваше, защото искаше бързи резултати) Не му омръзна. Направи релеф, гордееше се много с плочките си. Водеше и съучениците си със себе си и правеше програми и за тях. Не разбрах в кой точно момент нещо се случи, нещо, което щеше да превърне малкото ми и весело момченце в тийнейджър, вманиачен в това какво яде, как изглежда, колко вдига… Виждах, че е по-затворен от преди, но го отдавах на възрастта, мислех, че е период. В един момент осъзнах, че той е прекратил всякакви социални контакти, избягваше връстниците си, започна да консумира прекалено много храна (аз пак се успокоявах, че расте и че и това ще мине), излизаше единствено за да отиде в залата. Започна да стои постоянно пред огледалото и докато преди искаше прилепнали дрехи, за да подчертава релефа си, сега вземаше с няколко номера по- големи… Започна бързо да качва килограми. Говорех, говорех, карах се, убеждавах, че това не е правилно, но той не ме чуваше. Започна да се тъпче с огромни количества храна, като казваше, че не го интересува вкуса и, важното е да яде много, за да качва маса. Осъзнах, че имаме проблем. А след известно време, когато все по- често го намирах уединен и разстроен осъзнах, че проблемът е сериозен. Говорехме много, но той не ме чуваше. Беше решил, че е слаб, че не е достатъчно масивен (сравняваше се с мъже на по 30 години, а той беше на 14), че няма да постигне целите, които си е заложил. Все още изглеждаше много добре, висок, мускулест, но не това виждаше той в огледалото… Продължаваше да се тъпче, започна да затлъстява и все не беше доволен, започна да вдига кръвно. Как ли не опитвах да стигна до него… Той плачеше в едната стая, аз в другата… Започна срещи с психолог. Той осъзнаваше, че има проблем, но не можеше да се справи с него. И психолога не можа да помогне. Потърсихме друг терапевт, най- добрия…След няколко сеанса той ми каза така: „Детето ви е един невероятен млад мъж. Просто го подкрепяйте и му показвайте, че го обичате. И това ще мине…“
Осъзнах, че детето ми не е било гладно за храна, било е гладно за любов, за внимание. До него момент бях супер изнервена, вече освен разговори се опитвах да оправя положението с наказания, с ограничения, със скандали. Спрях. Да правя забележки- за храната, за дрехите, за всичко. Просто бях до него и го обичах… и… всичко дойде на мястото си. Сега е на 16, яде всичко без да смята калории, тренира и да, той е един невероятен млад мъж, когото много обичам.
В заключение искам да кажа, че не омаловажавам работата на психолози (аз самата съм психолог) и други специалисти когато се сблъскаме (защото, то много сериозно ни блъсва и поваля, колкото и да се мислим за калени) с хранително разстройство, но за мен правилния подход е любов, любов и пак любов, любов, която не да държим в себе си и да знаем, че я има, а такава, която да залее нашия близък и да му каже:
Тук съм! До теб съм! Обичам те!
Благодаря на Унур, който реши да излезе от анонимност и поиска да помогне с опита си и да застане пред вас с лицето си. Благодаря на Светлана, която реши да сподели толкова съкровени моменти. Благодаря, че има родители като теб! Родители, които срещат проблема в очите и търсят решение. Родители, които не се отказват от децата си в най-критичните и трудни моменти. Родители, които знаят как да покажат Любовта си и да помогнат чрез нея.
Обичайте децата си, обръщайте внимание както на тях, така и на най-дребните детайли, защото именно те често са издайниците на най-сериозните проблеми!
Благодаря, че прочетохте тази лична история. Благодаря за доверието!
