40 не е новото 20
(но това не знчи, че сме стари. Някои хора се раждат стаи. Други не остаряват. Никога.)
Тия редове посвещавам на природата. На физиологичните, биологичните и неизбежните промени! В тоя текст няма да се фокусирам върху удобната и съвременна интерпетация на израза “40 е новото 20”. Всички знаем колко се е променил животът през последните десетилетия и че почти никой не очаква да сме женени на 20. Вече никой не бърза за отговорности. А няма и нужда! И все пак 20 години опит не са за подценяване.
За първи път съм започнала да пиша тоя текст през 2020. Разбираемо. Вероятно ме е треснало моментното умопомрачение на 40-така. Щото тогава станах на толкова. Обаче през 2020 ми се случиха толкова много неща, че не знам как съм успяла да напиша и три реда. В тоя смисъл, поне за мен е ясно защо не съм го довършила. Първият ми опит е с работно заглавие „40 не е новото 20“. Вторият дубъл съм започнала около година по-късно и е с работно заглавие „40 със сигурност не е новото 20“. Е много ясно, че колкото повече време минава, толкова по-убедена ще съм в това. И вторият ми опит завършва с няколко отворени абзаца, катастрофирал в ролята на куку, което опитва да съвмести майката, домакинята, работещата, отговорната, парти енимъла и уличницата на едно място (колкото и да опитвах да се сетя за по-рафиниран вариант на „уличница“, всъщност точно това имам предвид, така че остава! Тате, извинявай!).
Когато си майка на бебе и на тийнейджър, на когото предстоят приемни изпити и матури и си негов шофьор, когато си залепена 24/7 за дете на година и половина, когато си на 42 и недоспиването ти чорли вътрешностите и външностите по малко по-различен начин, когато правиш ежедневни опити да работиш и да ти се получава (поне донякъде), когато пътуваш през седмица или две с един средно голям катун, когато искаш домът ти да не прилича на кербала и все пак никой да не счупи зъб със сготвеното (щото обичам да е със сърце), когато в същото време искаш да изглеждаш горе долу прилично (или поне да не приличаш на съвсем объркала сезона, гардероба или годината на собственото си раждане, а и да не личи отдалеч колко си луда в тоя момент), не винаги имаш време да започнеш текст или пък да го довършиш. Не винаги имаш време да спиш. Не винаги имаш време да вдигнеш телефона и да проведеш смислен и адекватен разговор. А когато все пак решиш да отговориш, съвсем важно е да не искаш да събереш всички 5000 неща в 5 минути и да опиташ да дадеш невидим опиат на гласа и емоциите си, щото в противен случай тоя човек няма да ти звънне скоро пак. Точно в този период не винаги имаш време да отидеш до тоалетната или ако това се случи, почти НИКОГА не си сама. Представете си как ама точно съм седнала върху мечтаните 3 минути свобода и с 200 пристига голямата ми дъщеря Беатрис, която отваря вратата почти с крак, връчва ми бебето Амарис и казва: „Взимам ти душ гела, щото моя е свършил и влизам да се къпя, много е спешно!“… случка от живия живот! Не винаги имаш време да си пуснеш любимата музика, щото саундтрака на едното ти дете е пегелът за ушните миди арамзамзамкуликуликулирамзамзам, а от слушалките на другото ти се кара някой. Когато саундракът на живота ти в точно тоя момент е зайченцето бяло и не винаги имаш време да си измиеш зъбите, не винаги имаш време и капацитет да се зарадваш на всичките малки детайли, заради които си заслужава да отваряме очи всеки ден и със сигурност, когато имаш почти никаква външна помощ, нямаш никакво време за кино, театър, спорт (МАМКА МУ)! А и за още много, много неща. Всичко това просто няма как да ти се случи на 20, щото статистически, на 20 рядко можеш да се похвалиш с две деца. И също статистически, повечето 20 годишни има на кого да разчитат. Ми да. На 40 нещата са доста по-различни.
Много важна част от тоя текст е фактът, че НЕ СЕ ОПЛАКВАМ! Живея добре с изборите си. Просто реалността е такава и със сигурност много от вас се задъхват по същия начин, че и много, много повече. Но да се задъхваме означава, че живеем! И когато се обърна през рамо, се радвам на всяка детска песен, истерия, тръшкане и тоалетно прекъсване! И ми е вкусно! В тоя ред на мисли, изобщо нямам нужда от „успокояващите“: „И това ще мине“, „Период е“, „И аз съм така“ и особено „Аз съм тооооолкова по-зле!“
- Никога не ми добре, че някой друг или че И някой друг е зле! Който и да е той. И разбира се че има много, много хора, които наистина не са добре. И които имат много по-тежки и истински проблеми.
- Така ми харесва и искам да продължа нататък със спокойствието и хаосът, които имам! Защото обичам хаоса и се чувствам уютно, сигурно и подредено в него. Скоро една моя любима жена ми каза: „Хаосът означава да имаш!“. И понеже точно нея слушам и чувам с целия си разум, разбрах защо не само че не се страхувам от него, а и защо толкова обичам тоя хаос.
- Животът не бива да е състезание за това кой е по-зле, нито да се състезаваме за най-щастливо фалшива семейна снимка. Аз искам да го живея такъв, какъвто е без да се преструвам на твърде щастлива или на твърде нещастна.
И пак се заплеснах… За да се върна към темата ще споделя, че за мен жалейката по младостта всъщност е голяма безвкусица. Безвкусица, на която сме жертви. Почти всеки от нас. Понякога искам да съм останала на 25, ама това означава, че искам животът ми да е приключил преди 18 години. Означава, че нямаше да съм срещнала хора, които адски много обичм. И че нямаше да имам децата си! И се радвам, че вече съм на 42 и че цялата лудница продължава. На 42. Няма нужда да останем инфантилни за да не убием детето, което живее във всеки един от нас. Е, в едни спи, в други е задрямало, в трети се появява точно когато е нужно, а други просто са си останали на 17. Избори.
Но 40 никога не е било, не е и няма да бъде новото 20. Това, че с дъщерите си разменяме дрехите не ни прави в техни връстници. Това, че често се прибираме от парти на другия ден не превръща кожите ни в 20 годишни бели листове, по които животът едва започва да оформя някакви бледи щрихи. Щото да ви кажа, когато бях на 20, можех да излизам всеки ден от седмицата и в неделя да съм почти свежарка, която чака лекциите в понеделник, след които отива на поредния купон. Не ми личеше на очите, погледът ми беше кристално ясен и свеж, на събуждане един студен душ ми беше достатъчен. Когато ходех на море, сутрин се будех на пясъка, с коса в устата, с най-добрата ми приятелка до мен и с желание и тази вечер да танцуваме, докато не посрещнем изгрева и не ни изгонят чайките. Махмурлукът го усещах толкова далечен, че не си правех труда да му споменавам името.
Сега ли? Сега съм на 42 и когато се случи да изляза две вечери подред (ама както трябва), на третата сутрин съм за реанимация! Трябват ми по две банки физиологичен разтвор и още толкова глюкоза, за да мога да се освестя. Освен това, ако се прибера в 6 въобще няма смисъл да си лягам, щото в 6:30 Амарис, която в момента е в най-активната възраст се буди и всеки ден иска да изживее цял един живот наведнъж. Когато взема душ сутрин, слагам куп неща на косата си, за да изглежда добре. На 20 дори не се сушах. Просто разрошвах русите си къдрици и затръшвах вратата. Днес, когато измия зъбите си, започвам с рутинната грижа за лицето си – крем за под очи, крем за над очи, крем за шия, крем за деколте, серум за лице, крем за лице, фактор 50, основа за грим, фон дьо тен, пудра, руж, крем за тяло и така нататък. Схващате идеята. И всичко това, само за да изглеждам максимално свежо и естествено. На 20 миех лицето си със студена вода и флиртувах с огледалото. На 20 кожата ми миришеше на праскова и бузите ми бяха розови без да се налага да ги китосвам. 40 не е 20, момичета. Колкото и да е несломим духът ни, колкото и да излизаме, колкото и да сме социални, колкото и да спортуваме, колкото и да внимаваме какво ядем. На 40 (особено ако не си нечия милионерска наследница и не се налага да работиш), ако имаш семейство и ангажименти, не можеш просто да яхнеш раница с два чифта дънки и две тениски, и да тръгнеш накъдето си искаш.
Да! Щастлива съм, че еволюционно човечеството е стигнало дотам, че 40 е средна възраст, вместо дълбоки старини. Щото всички сме наясно на колко са умирали в средновековието. И въпреки че в днешно време финалът е отложен с доволен брой часове, дни, месеци, години, това не бива да ни прави лениви. Щото да се лъжем, че на 40 сме същите като на 20 най-малко не е честно. Не е честно към самите нас.
Ще споделя, че първия път, когато усетих че не съм нито на 20, нито на 30 беше в един конкретен ден. Подготвях багажа си за море. Не намирах късите панталони, в които си се представях и отидох да си купя. В каквато и физическа форма да съм била, никога не съм харесвала особено тия дрехи, от които ти стърчи половината задник. И никога не ме е привличала демонстративната голота или деколтета, ама това е друга тема. Та тогава, в един магазин, се побрах без вазелин в едни въз къси панталони и оглеждайки се, споделих с момичето, заело ролята на продавач консултант, че не се чувствам добре в тоя модел. Обясних, че търся нещо, което да покрие някаква по-голяма част от мен. Момичето (на не повече от 19) ме погледна и каза: „Ама аз бих дала всичко за да изглеждам така на Вашата възраст, а и да Ви кажа честно, и сега…“ Останалото не го чух. Чух зъбите си да тракат по пода. „Вашата възраст“ – обида ли беше това или комплимент? (Трябва да минават през някви тренинги тия момичета.)
Добре че са дерматолозите, които помагат в тая неравна битка с природата. С тяхна помощ замазваме очите на огледалото. Поне малко. Поне за малко. Имам приятелки на по 25. Страхотни момичета. Момичета, които от време на време подхвърлят: „Абе за к`во се бодеш? Изглеждаш супер!“ Да, мерси. Ама алооооо, това е И щот` се бода…! И не. Не сме така само ние, жените. Просто на мъжете остаряването им е простено. И им отива. Много повече, отколкото на нас. fUckT. Само колко добре изглежда един мъж със сребро в косата, нали? Много ми е тъжно, когато видя мъж с боядисана коса.
Да осъзнаеш съвсем конкретно, че младостта е започнала да те напуска никак не е лесно. Поне за една жена. Поне за мен. Може би това е мястото, на което искам да си призная – ужасно се страхувам от старостта. Има някаква безобразна съпротива в мен, която опитвам да преборя с цялото емоционално снаряжение, с което разполагам. От друга страна е ясно – това е предварително изгубена битка. Имам достатъчно енергия, но смятам да я разхвърлям към децата си, към любовта си, към мъжа си, към пътуванията, към музиката, към книгите, към любимото си кино, към храната, към спорта, към природата, към нещата, които обичам. Към себе си. Защото на 40 научих да се обичам. Точно такава. С всичките си страхове. Със страха си от всяка нова бръчка. Бръчка, която означава много смях, сълзи, безсънни нощи, притеснения, загуби, пиянства, любови, битки, войни, трудности, болка – емоционална и физическа. Всяка бръчка и всеки бял косъм означават Живот. Нашия живот.
Нямам бръчки на сърцето, въпреки раните и въпреки всичко, което ми се е случило до днес. А тези около очите издават само колко сме се смели. Защото лицата ни са картини на живота. Всяка случка е издълбала по една или повече линии, нарисувала е ново изражение, подготвила ни е за следващата, потопила е очите ни в още по-дълбокото и е направила огъня в тях още по-ярък.
Знаете ли, искрено се надявам да доживея до дълбока старост в добро здраве, за да мога да се насладя на всеки етап, на всяка промяна, да успея да преглътна гравитацията и тъгата по младостта си, да покоря върха на щастието, радвайки се на отгледани деца и внуци. А какво по-ценно от това, бе, мамка му?!…
И ако някой е готов да ме изяде с парцалите и да се бори за правото си да бъде на 20, то никой не се опитва да му отнеме това право. Да остаряваш с достойнство няма нищо общо с начина на обличане, с нов татуировка, с ходенето по купони или с желанието за живот. Да остаряваш достойно означава да не опитваш да изтриеш цялто си минало, да не криеш опита си и да не опитваш да изгладиш с пластична ютия цялото си тяло. Защото си личи. Защто е тъжно. И жалко. И често е смешно. Живеем във време на свобода, разбира се и нека всеки прави каквото си иска. Но поредното клише е, че нито една крайност не е хубава.
Всяка възраст е привилегия. Огромна! Поне за мен. Дава ми правото да се върна назад и да се зарадвам на този един живот, който ми е даден. Дава ми правото да живея тук и сега. Дава ми правото да мечтая и да мисля за утре. Да си правя планове. Да дишам. Да чакам пролетта и соленото море през лятото. Да допра ухо до рапаните. Да отида на концерт. Да се видя с приятелите си. Да зарадвам очите си с цъфтящи божури! Да събирам есенни листа с дъщерите си и да ги сложим във ваза. Да легна в студения сняг на двора с децата и с мъжа си и да рисуваме кръгове с телата си. Да се сгуша вечер до човека, с когото сме се избрали. Да усетя онази безтегловност в стомаха си, когато излита и когато каца самолетът. Да изпратя залеза. Да посрещна изгрева. Да се смея до припадък. Да се напия и да се прибера на друия ден! На 40+… Да вървя по любимите си улици с музика в ушите и да потъна в своя свят!
Всяка възраст е привилегия! Благодаря дотук!
А 40 не е новото 20 и никога няма да бъде! Дано някога свикнем с това.
